Майкъл Скот - Вълшебницата

— Да тичаме! — изсмя се Жана. — Последното, което ми каза Франсис, беше, че ти вероятно ще искаш да тичаш до града. Ще наемем кола — заяви тя твърдо.

— Наистина не е толкова далеч… — възрази Скати, а после млъкна.

Точно под тях някаква огромна фигура се движеше през мъглата и я караше да се завихря.

— Жана… — започна Сянката.

Появиха се още фигури, а после изведнъж мъглата се разтвори като съдрана завеса и разкри огромно стадо рошави мастодонти, които пасяха в подножието. После Девата-воин зърна две саблезъби котки, легнали по корем във високата трева, които наблюдаваха напрегнато стадото, а опашките им потрепваха.

Жана още гледаше към планината. Извади мобилния телефон от джоба си и натисна бутона за бързо набиране.

— Само ще кажа на Франсис, че сме пристигнали… — Вдигна телефона към ухото си, а после погледна екрана. — О, няма сигнал. Скати, колко време ще ни трябва, за да стигнем до…? — Шокираното изражение върху лицето на приятелката й я накара да се обърне, за да види в какво се е загледала тя.

Отне й около секунда, докато очите й възприемат мащаба на мастодонтското стадо, което се движеше бавно през утринната мъгла. Смътно движение привлече вниманието й и тя вдигна поглед: три гигантски кондора се рееха високо над главите им, понесени безшумно върху невидими потоци топъл въздух.

— Скатах! — прошепна ужасено Жана. — Къде сме?

— Не къде, а кога. — Лицето на Сянката стана ъгловато и грозно, а очите й заблестяха зелени и безжалостни. — Лей-портали. Мразя ги! — Една от големите котки вдигна глава и се прозя, показвайки блестящите си осемнадесетсантиметрови зъби. Девата-воин се втренчи в нея и я накара да се сниши отново. — Може да сме на връх Тамалпайс, но това не е двадесет и първи век. — С широк жест тя посочи мастодонтите, тигрите и кондорите. — Знам какви са тези твари: те са мегафауна 53 53 Термин, който обхваща най-едрите животински видове. — Б.пр. . И са от епохата на плейстоцена.

— Как… как ще се върнем… в нашето време? — прошепна Жана, явно разтревожена.

— Няма да се върнем — рече мрачно Скати. — Заседнали сме тук.

Първата мисъл на Жана беше за Вълшебницата.

— Ами Пернел? — Французойката се разплака. — Тя ни очаква. Разчита на нас.

Скати притегли Жана в обятията си и я прегърна силно.

— Може да чака дълго — рече тя мрачно. — Жана, ние сме се върнали във времето може би с милион години. Вълшебницата е сама.

— И ние също — изхлипа Жана.

— Не съвсем. — Скати се ухили. — Аз си имам теб, а ти си имаш мен.

— Какво ще правим? — попита безсмъртната французойка, като ядосано избърса сълзите си.

— Това, което сме правили винаги: ще оцеляваме.

— Ами Пернел? — попита Жана.

Но Скатах нямаше отговор на това.

Били Хлапето хвърли поглед на черно-бялата фотография, сгушена в дланта му, запаметявайки суровата външност на Макиавели. Късата бяла коса щеше да се забележи лесно, реши той. Напъха снимката в задния джоб на джинсите си, скръсти ръце и се загледа в първите пътници, които влизаха в салона за пристигащи на международното летище на Сан Франциско.

Туристите се разпознаваха лесно; те бяха небрежно облечени в джинси или шорти и тениски, а повечето бутаха колички за багаж, отрупани с твърде много куфари с дрехи, които никога нямаше да облекат. Освен тях имаше бизнесмени в светли костюми или в спортни панталони и сака, които носеха куфарчета или малки сакове и крачеха целеустремено, като вече поглеждаха телефоните си, а блутуут слушалките в ушите им премигваха. Били обърна специално внимание на семействата: възрастни родители или баби и дядовци, посрещащи внуците си; млади мъже и жени — може би студенти, — връщащи се у дома при родителите си; двойки, които се срещаха отново. Имаше много сълзи, радостни викове, усмивки и ръкостискания. Били се зачуди какво ли е да те посрещнат така, да излезеш в салона за пристигащи на летището и да огледаш лицата, знаейки, че ще откриеш някой, който искрено се радва да те види — родител, брат или сестра, дори приятел — някой, с когото те свързва общо минало.

Той си нямаше никого. И така беше от много дълго време. Дори преди да стане безсмъртен, имаше малцина приятели и повечето от тях се бяха опитали да го убият. Никой не бе успял.

Най-после белокосият мъж от снимката влезе в салона — висок и елегантен в черния си смокинг, с черна кожена чанта за компютър през рамо. Били прехапа бузата си отвътре, за да не се усмихне: може би на някое европейско летище Макиавели щеше да мине незабелязан, но тук изпъкваше сред пъстрите небрежни облекла. Дори Били да не бе видял снимката, щеше да разбере, че това е европейският безсмъртен. Макиавели си сложи чифт прости черни слънчеви очила и огледа тълпата, и макар с нищо да не показа, че е познал някого, се обърна и тръгна към Били. Американецът се зачуди дали ще иска да си стиснат ръцете. Много безсмъртни не обичаха да докосват други хора и особено други безсмъртни. Макар че няколко пъти се бе срещал с английския магьосник, Били никога не бе виждал Дий да сваля сивите си ръкавици.