Майкъл Скот - Вълшебницата

Макиавели протегна ръка.

Били се усмихна, бързо изтри длан в крачола на джинсите си и му я подаде.

— Как разбра, че съм аз? — попита той на сносен френски.

Ръкостискането на италианеца бе твърдо, а плътта му — хладна и суха.

— Обикновено просто следвам нюха си — отвърна Макиавели на същия език, а после премина на идеален английски. Вдиша дълбоко. — Аромат на лют червен пипер, ако не се лъжа.

— Точно така — съгласи се Били. Той също вдиша, опитвайки се да улови миризмата на италианеца, но усети само безбройните миризми на летището и — колкото и да е странно — лекия дъх, който всеки каубой свързва с гърмящи змии.

— Аз, разбира се, те проверих и в интернет — добави Макиавели с крива усмивка. — Още приличаш на прочутата си фотография. Странна работа обаче; ти ме позна, в мига щом влязох през вратата. Усетих погледа ти.

— Знаех кого да търся.

Веждите на Макиавели се извиха в безмълвен въпрос. Той вдигна слънчевите очила на челото си и погледна надолу с пламтящи сиви очи. Беше поне една глава по-висок от американеца.

— Много внимавам никоя моя снимка да не се появява в интернет или в печатни издания.

— Нашите работодатели ми пратиха това. — Били измъкна снимката от задния си джоб и му я подаде. Макиавели я погледна и по устата му плъзна съвсем лека усмивка. И двамата знаеха какво означава тя. Тъмните древни го шпионираха… което вероятно означаваше, че държат под око и Били. Макиавели понечи да му върне снимката, но Хлапето поклати глава. Погледна италианеца в очите и каза:

— Тя вече изпълни задачата си. Може би ще намериш друг начин да я използваш.

Макиавели кимна леко, при което слънчевите очила паднаха обратно на дългия му нос.

— Сигурен съм в това. — И двамата знаеха, че щом италианецът се върне в Париж, ще направи всичко, което му е по силите, за да разбере кой го е снимал.

Американецът погледна към единствената чанта в ръката на Макиавели.

— Това ли е всичкият ти багаж?

— Да. Бях приготвил по-голям куфар, но после осъзнах, че няма да се задържа тук достатъчно дълго, за да използвам и една десета от дрехите, които смятах да взема. Така че оставих всичко и си взех само резервно бельо и чорапи. И лаптопа си, разбира се.

Двамата мъже представляваха странна двойка, когато се запътиха към изхода — Макиавели в своя шит по поръчка черен костюм и Били в своята избеляла дочена риза, протрити джинси и износени ботуши. Макар че летището бе претъпкано, никой не се приближаваше толкова, че да ги докосне, и тълпата несъзнателно се разтваряше пред тях.

— Значи това е просто едно бързо пътуване дотук и обратно? — попита Били.

— Надявам се да хвана още първия полет за дома — усмихна се Макиавели.

— Възхищавам се на увереността ти — каза американецът, без да влага никакви емоции в гласа си. — Но съм на мнение, че може би няма да е толкова лесно да се победи госпожа Фламел. — Излязоха на яркото следобедно слънце и той извади от джоба на ризата си чифт стари слънчеви очила.

— Всичко подготвено ли е? — попита Макиавели, докато влизаха в полумрака на паркинга.

Били извади ключовете на колата от джоба си.

— Наел съм лодка. Ще ни чака на кей 39. — Той млъкна, внезапно осъзнал, че италианецът вече не е до него. Обърна се назад, с ключовете на яркочервения тъндърбърд в ръка, и видя, че европейският безсмъртен се взира с възхищение в колата, която представляваше ярко петно от цвят и стил сред останалите обикновени коли.

— „Тъндърбърд“ кабриолет от 1959-а… не, 1960-а — поправи се Макиавели. Плъзна длан по блестящия капак и фаровете. — Великолепно.

Хлапето се ухили. Бе очаквал, че няма да хареса Николо Макиавели, но италианецът току-що се бе издигнал с едно ниво в очите му.

— Това е моята гордост и радост.

Безсмъртният обиколи колата, като се наведе да огледа колелата и ауспуха.

— Виж ти: всичко изглежда оригинално.

— Такова е — рече гордо Били. — Сменял съм ауспуха два пъти, но се погрижих резервните да са от същия модел. — Той влезе в колата и изчака, докато Макиавели си сложи колана. — Бих предположил, че ти си падаш по „Ламборгини“ или може би „Алфа Ромео“.

— „Ферари“ може би, но никога „Алфа“!

— Много коли ли имаш? — попита Били.

— Нито една. Имам служебна кола и шофьор. Аз самият не карам — каза италианецът.

— Не караш или не можеш?

— Не обичам да карам. Лош шофьор съм — призна Макиавели с крива усмивка. — Но пък, от друга страна, съм се учил на триколесна кола.

— Кога е било това? — попита Били.