Майкъл Скот - Вълшебницата

— През 1885-а.

— Аз умрях през 1881-а. — Били поклати глава. — Не мога да си представя какво би било да не умея да карам — промърмори той, докато потегляха от паркинга. — То ще е все едно да не мога да яздя. — Натисна газта и колата се устреми напред, вмъквайки се в натовареното движение край летището. — Искаш ли да си вземем нещо за ядене? — попита той. — Тук има някои добри френски и италиански ресторанти…

Макиавели поклати глава.

— Не съм гладен. Освен ако ти не искаш да хапнеш.

— В последно време не ям много — призна Били.

Мобилният телефон на Макиавели изпиука.

— Извини ме. — Той извади тъничкия апарат и се втренчи в екрана. — Аха — каза доволно.

— Добри новини ли? — попита Били.

Макиавели се облегна в седалката и се ухили.

— Вчера заложих един капан; задействал се е преди няколко часа.

Били хвърли кос поглед към него, но запази мълчание.

— В мига щом разбрах, че жената на Алхимика е държана принудително в Сан Франциско, очаквах, че или той, или някои от съюзниците му ще опитат да се върнат там. Имаха две възможности: полета, с който пристигнах току-що, или лей-портала на „Нотр Дам“.

— Ще предположа, че си направил нещо на онзи лей-портал — ухили се Хлапето. — Звучи ми като нещо, което бих сторил аз.

— Лей-порталът се задейства в нулевата точка в Париж. Аз просто покрих камъните с алхимична отвара от стрити кости на мамут — кости от плейстоценската епоха — и добавих към сместа простичка магия за привличане.

Светофарът светна червено и Били спря колата. Дръпна ръчната спирачка и се завъртя в седалката, за да изгледа италианеца с нещо като възхищение.

— Значи, който е използвал лей-портала…

— … е бил завлечен назад във времето до плейстоценската епоха.

— Кога е било това? — попита Били. — Никога не съм залягал много над ученето.

— В периода от 1,8 милиона до около 11 500 години преди нашето време — усмихна се Макиавели.

— Наистина си те бива. — Били поклати глава. — А имаш ли някаква представа кой е задействал лей-портала?

— Една охранителна камера е била насочена към мястото през последните двадесет и четири часа. — Макиавели вдигна телефона си. На него се виждаше снимка на две жени, опрели гръб една в друга, по средата на осеян с камъни площад. — Нямам представа коя е по-дребната жена — каза италианецът, — но тази отляво е Скатах.

— Сянката ли? — прошепна Били, като се приведе да погледне екрана. — Това ли е Девата-воин? — Не изглеждаше впечатлен. — Мислех, че ще е по-висока.

— Всички така мислят — рече Макиавели. — Това обикновено им е първата грешка.

Зад тъндърбърда засвириха клаксони, щом светофарът се смени, и някой подвикна.

Макиавели хвърли любопитен поглед към американския безсмъртен, чудейки се как ли ще реагира. Но Били Хлапето бе укротил прочутия си буен нрав още преди десетилетия. Той вдигна ръка и махна извинително във въздуха, после потегли.

— Е, след като Сянката е вън от играта, предполагам, че това прави задачата ни доста по-лесна.

— Значително — съгласи се Макиавели. — Таях смътни подозрения, че по някакъв начин ще се появи на Алкатраз и ще развали купона.

— Е, сега това няма да се случи — усмихна се Били, а после стана сериозен. — Под седалката си ще намериш плик. В него има разпечатка на имейл, който получих вчера следобед от „Енох Ентърпрайзис“ и с който ни се дава разрешение да отидем на Алкатраз. В момента компанията на Дий притежава острова. Вътре ще намериш също и снимка, която пристигна като приложение на един анонимен имейл тази сутрин. На мен не ми говори нищо.

Макиавели извади двата листа от плика. На бланката с логото на „Енох Ентърпрайзис“ бе напечатан дълъг и официален на вид документ, с който на приносителя се даваше разрешение да отиде на острова и да проведе „исторически изследвания“. Беше подписан от Джон Дий, доктор по философия. Вторият лист представляваше цветна снимка с висока резолюция на рисунките по стените на египетска пирамида.

— Знаеш ли какво означава? — попита Били.

Макиавели обърна листа настрани.

— Това е снимано в пирамидата на Унис, който е царувал в Египет преди повече от четири хиляди години — каза той бавно. Идеално оформеният му нокът проследи една редица от йероглифи. — Тези надписи по-рано се наричаха „Текстове от пирамидите“; днес ги наричаме „Книгата на мъртвите“. — Италианецът потупа с пръст по снимката и се изсмя тихо. — Убеден съм, че това е словесната формула за събуждането на всички същества, спящи на острова. — Той пъхна листовете обратно в плика и погледна към по-младия мъж. — Да вървим на Алкатраз. Време е да убием Пернел Фламел.