Майкъл Скот - Вълшебницата

— През целия си живот не съм виждала нещо подобно — промърмори Скатах, — а това беше направено само с две сили.

— И само един от близнаците владееше тези две сили — напомни й Жана.

— Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако владеят всички стихийни магии?

— Ще имат силата да унищожат света или да го променят изцяло — каза Жана.

— А точно това гласи пророчеството — рече простичко Скатах.

— Хей, вие! Вие двете. Спрете, където сте!

Гласът се разнесе точно пред тях.

— Спрете. Стойте намясто. — Вторият глас дойде отзад.

— Продължавай — измърмори Скати.

Жана се озърна през рамо и видя как младият полицай се мъчи да се изтръгне от желязната хватка на Франсис. Графът изведнъж го пусна и той падна на земята. В опитите си да му помогне да се изправи, Франсис настъпи полите на дългото черно палто, спъна се и падна върху мъжа, затискайки го под себе си.

— Вие двете. Мястото ви не е тук. — Един учен на средна възраст с бръсната глава и рошава брада се изправи на пътя им. Досега бе лежал на земята, сглобявайки ситните парченца от едно орлово крило. Той се приближи, размахвайки пред лицата им един пластмасов клипборд. — Тъпчете безценни исторически артефакти.

— Не знам дали бихме могли да ги увредим повече, дори и да искахме. — Без да забавя крачка, Скати измъкна клипборда от ръцете на мъжа и го скъса надве с такава лекота, като че ли беше лист хартия. Хвърли парчетата в краката му. Мъжът сведе поглед към лежащите на земята останки от клипборда си, а после се обърна и побягна с викове.

— Много фино и дискретно — обади се Жана.

— Много ефективно — каза Скати и стъпи върху нулевата точка.

Тя се намираше по средата на площада. Между паветата бе вграден кръг от плосък сив камък, разделен на четири. В центъра му имаше друг кръг от по-светъл камък, в който бе изсечено слънце. Слънцето бе с осем лъча, макар че два от тях бяха изтъркани от минаването на безброй крака и от опипване с пръсти. Върху външните камъни бяха изсечени думите Point Zero Des Routes De France 52 52 Нулева точка на пътищата във Франция (фр.) — Б.пр. . Имаше предостатъчно място, за да могат Скатах и Жана да застанат в кръга с долепени гърбове, поставили по един крак във всяка част.

— Какво ще стане… — започна Скатах.

— … Сега? — довърши Скатах.

После затвори очи, притисна едната си ръка към стомаха, а другата — към устата, и падна на колене. Усети как светът се наклони и преодоля желанието си да повърне, а след това изведнъж осъзна, че е коленичила върху мека пръст. Все така със стиснати очи, тя опипа земята и усети под пръстите си висока трева. После силни ръце я вдигнаха на крака и хладни длани обгърнаха лицето й. Скатах отвори очи и видя лицето на Жана на сантиметри от своето. Изящната уста на французойката бе извита в усмивка.

— Как се чувстваш? — попита тя на френски.

— Гади ми се.

— Ще оживееш — изсмя се Жана. — Някога казвах на войниците си, че ако още чувстват болка, значи са живи.

— Обзалагам се, че са те обичали — промърмори Скатах.

— Всъщност да, всички — каза Жана.

— Е, значи не паднахме в слънцето. — Скатах се изправи и се огледа. — Успяхме — прошепна тя. — Хубаво е да се върнеш у дома.

— У дома ли? — попита Жана.

— От доста време живея на Западния бряг; Сан Франциско за мен е дом също толкова, колкото и всяко друго място. Някога ми казаха, че ще умра в пустиня, затова винаги избирам да живея по крайбрежието.

Двете жени стояха на полегатия склон на една планина. След влажния и замърсен парижки въздух хладният ветрец бе приятен, напоен с мириса на растителност, и макар че когато напуснаха Париж преди миг, там беше ранен следобед, на Западния бряг на Америка слънцето още не бе изгряло.

— Колко ли е часът? — запита се на глас Скати.

Жана погледна часовника си и го нагласи по тукашното време.

— Пет без десет сутринта. — Тя кимна на изток, където небето започваше да избледнява към лилаво, макар че над главите им бе още черно, осеяно с неясни далечни звезди. По-надолу по склона се бе събрала гъста сиво-бяла мъгла. — Слънцето ще изгрее след около час. — Французойката се обърна да огледа планинския склон, който едва се виждаше в полумрака. — Значи това е връх Тамалпайс. Мислех, че ще е… по-голям.

— Добре дошла на връх Там — каза Скати и белите й зъби проблеснаха, — едно от любимите ми места в Америка. — Тя посочи към пелената от гъста мъгла. — Намираме се на около двадесет и пет километра северно от Сан Франциско и Алкатраз. — Сянката намести раницата по-удобно на гърба си. — Можем да изтичаме…