Майкъл Скот - Вълшебницата

Жана примижа на ранното следобедно слънце, но не видя нищо. С крайчеца на окото си зърна проблясък на яркочервена коса зад рамото си, когато Скатах също поклати глава.

— Тези стълбове винаги ли са златни? — попита тя.

— Невинаги. Или са златни, или са сребърни. При пътуванията си в Далечния изток видях сребърни стълбове. Мисля, че някога, преди да загубят способността си да виждат ясно, древните хора са можели да различават лей-порталите просто като погледнат към небето, за да открият най-близкия златен или сребърен лъч светлина. — Той се обърна към Скатах. — Древните могат ли да виждат лей-порталите?

Девата-воин сви рамене.

— Нямам представа — рече тя с безразличие. — Аз не мога и преди да попиташ, никога не съм чувала някой от Следващото поколение да може. — Младоликата жена намести на раменете си една черна раница, а после дръпна черната кърпа по-надолу върху челото си, за да скрие всички следи от червената си коса. Двата й еднакви къси меча бяха увити в едно одеяло и привързани върху раницата. — Е, какво ще правим?

Графът погледна часовника си.

— Порталът ще се активира точно в един и четиридесет и девет по обяд, когато слънцето е в зенита си — тоест в най-високата си точка над Париж.

— Знам какво значи зенит — промърмори Скати.

— Идете право до нулевата точка и застанете там. Ще забележите върху паважа миниатюрно слънце, оградено с кръг. Кръгът е разделен на две части. Уверете се, че всяка от вас е поставила единия си крак в едната половина, а другия крак — в другата. Аз ще свърша останалото — каза Сен Жермен. — След като порталът се активира, ще мога да ви пратя през него.

— Ами полицаите? — попита Жана, докато нарамваше раница, същата като тази на Скати. Тя носеше меча си в дебел тубус, който някога съдържаше фотографски триножник.

— Ще се погрижа и за тях. — Франсис се ухили, показвайки кривите си зъби. — Останете в колата, докато видите, че полицаите говорят с мен, а после тръгвайте. И каквото и да стане, не спирайте, докато не стигнете до нулевата точка. След това чакайте.

— А после какво? — попита Скати. Мразеше да използва лей-портали. От тях винаги й се гадеше.

Графът сви рамене.

— Ами ако всичко върви по план, мигновено ще се озовете на Западния бряг на Америка.

— А ако не върви по план? — попита разтревожено Скати, докато Сен Жермен излизаше от колата. — Какво ще стане тогава: къде ще се озовем?

— Кой знае? — разпери ръце Франсис. — Порталите се захранват със слънчева или лунна енергия, в зависимост от това в коя посока водят. Предполагам, винаги съществува възможност нещо да се обърка и да се озовете в центъра на слънцето или на тъмната страна на луната. Тази линия минава от изток на запад, така че е слънчева линия — добави той и се усмихна. — Всичко ще е наред. — Притегли Жана към себе си, прегърна я силно, целуна я леко по двете бузи и прошепна нещо в ухото й. След това се извъртя в седалката да погледне към Девата-воин. — Пазете се. Измъкнете Пернел от острова и се свържете с мен. Аз ще дойда да ви прибера. — Графът излезе от колата, пъхна ръцете си в джобовете на дългото черно кожено палто и тръгна с небрежна походка към най-близкия полицай.

Жана се обърна към приятелката си.

— Изглеждаш по онзи начин — каза тя.

— Кой начин? — попита невинно Скати, а зелените й очи блестяха.

— Аз го наричам твоето бойно изражение. Видях го за първи път в деня, когато ме спаси от кладата. Нещо става с лицето ти, то придобива по-голяма… острота. — Тя посегна назад и погали с пръст бузата на Скатах. Плътта сякаш се бе втвърдила върху костите ѝ, очертавайки ясно черепа отдолу. Луничките й изпъкваха върху бледата кожа като капчици кръв.

— Това е от вампирското ми наследство. — Сянката се ухили и дългите й зъби проблеснаха свирепо. — Това се случва с нашия клан, когато сме развълнувани. Някои от кръвопийците не могат да контролират промяната и тя ги превръща в чудовища.

— Ти се вълнуваш, че отиваш на битка, така ли? — попита тихо Жана.

Скати кимна щастливо.

— Вълнувам се, че ще помогна на наша скъпа приятелка.

— Няма да е лесно. Тя е затворена на остров, пълен с чудовища.

— И какво от това? Ти си легендарната Жана д’Арк, а аз съм Сянката. Какво може да ни се опре?

— Сфинксът? — предположи Жана.

— Не е чак толкова корав — рече безгрижно Скати. — И по-рано съм се била със сфинкса и ужасната му майка.

— И кой спечели? — попита Жана, като потисна една усмивка.

— А ти как мислиш? — започна Скати, после се поправи: — Е, всъщност избягах…