Майкъл Скот - Вълшебницата

— Той предизвика световен потоп. Сега затворете очи — нареди царят.

Софи моментално се подчини, но Джош остави своите отворени. Взираше се в царя. Мъжът се обърна да го погледне и изведнъж ясните му, немигащи сини очи станаха огромни и Джош усети как главата му се завъртя. Имаше чувството, че пада напред… и надолу… а в същото време и се издига. Стисна здраво очи, в опит да преодолее гадното усещане, но въпреки това продължаваше да вижда огромните сини очи на царя да пламтят върху ретината му, да стават все по-големи и по-големи, а по тях започнаха да се вият бели нишки. Те му напомняха за… за… за… облаци.

Проехтя гласът на Гилгамеш: — А сега си помислете за…

— Вода.

Джош отвори очи.

Огромна синя планета се носеше в космоса. Бели облаци се виеха по повърхността ѝ; лед блестеше на полюсите й.

А после той усети, че пада, гмурва се към планетата, полита към яркосините морета. Мощен и заповеден, гласът на Гилгамеш гърмеше и ревеше около него, издигайки се и спадайки като океански вълни.

— Говори се, че Въздушната, Огнената или дори Земната магия е най-могъща от всички. Но това не е вярно. Водната магия превъзхожда всички останали, защото водата едновременно дарява живот и носи смърт.

Онемял, неспособен да помръдне или дори да завърти глава, Джош падаше през облаците и гледаше как светът расте, появиха се обширни земни масиви, макар че той не разпозна нито един от тях. Летеше високо над кипящи тревистозелени морета, устремявайки се към едно червено петънце на хоризонта, над което се трупаха тъмни и гъсти облаци.

Вулкани. Дузина от тях се простираха по протежение на назъбена брегова линия — огромни чудовища, бълващи огън и разтопени скали в атмосферата. Моретата ревяха и се пенеха около нажежените до червено скали.

— Водата може да гаси огъня. Дори лавата от разтопената сърцевина на планетата не може да устои срещу нея.

Когато лавата стигна до блъскащото море, се охлади с мощно изпускане на пара. От вълните се показа димящ черен пейзаж от втвърдена магма.

Джош отново летеше. Единственото, което чуваше, бе пулсиращият като сърце глас на царя, мощен, но и успокоителен, като разбиването на вълни в далечен бряг. Момчето се издигна високо над огнения пръстен, насочвайки се на изток, към зората. Под него се струпаха облаци; рехавите нишки се превърнаха в пухкави топки, които се сгъстиха в буци, а после нараснаха в масив от кипящи буреносни облаци.

— Без вода няма живот…

Джош полетя надолу през облаците. Около него проблясваха безшумно мълнии и пороен дъжд се лееше върху буйната зелена праисторическа гора от невъзможно високи дървета и огромни папрати, покриващи земята.

Пейзажът се смени отново, образите трепкаха все по-бързо. Той се понесе над пустиня, в която огромни дюни се простираха във всички посоки. Едно-единствено цветно петънце го привлече надолу, надолу, надолу към един оазис — яркозелени дървета, струпани около блестящо езерце.

— Човечеството може да оцелее с малко храна, но не може да оцелее без вода.

Джош се издигна и се спусна към могъща река, прорязваща високи назъбени хълмове. По виещите й се брегове като точици бяха нацвъкани малки поселища, озарени от огньове, които блещукаха в полумрака. Той се устреми по реката и осъзна, че ходът на времето се ускорява. Десетилетия, а после и векове отминаваха с всеки удар на сърцето. Бури брулеха планините, разяждаха ги, размекваха ги, рушаха ги. Сламените колиби бяха сменени от кални, а после от дървени и от каменни; след това се появиха струпвания на каменни къщи, оградени със стена; един замък се появи и рухна, за да бъде сменен от по-голямо село, а после от нисък град от дърво и камък; след това градът се разрасна, полиран мрамор и стъклени прозорци заблестяха в светлината, преди той да се превърне в съвременен метрополис от стъкло и метал.

— Човечеството винаги е строяло градовете си край реките или на морския бряг.

Реката се вливаше в огромен океан. Слънцето летеше през небето толкова бързо, че почти не можеше да се види от главоломния бяг на времето.

— Водата е била негова магистрала…

Лодки се движеха по водата, първо канута, а после гребни лодки, кораби с множество платна, а накрая огромни океански лайнери и супертанкери.

— … негова хранителница…

Флотилия от рибарски лодки издърпваше големи мрежи от океана.

— … и негова гибел.

Океанът, необятен и кипящ, с цвят на стара синина, блъскаше по самотно крайбрежно селце. Потапяше лодки, помиташе мостове и оставяше подир себе си разруха.