Майкъл Скот - Вълшебницата

— Има ли някаква вероятност да се появи собственикът?

— Никаква — рече ухилено Паламед. — Собственик на всичко на километри оттук е Шекспир. Той притежава имоти из цяла Англия. — Рицарят почука по сателитната навигационна система, залепена на напуканото предно стъкло. — Всички са въведени тук; ето как успях да ви доведа на безопасно място.

Никола поклати глава.

— Никога не съм си представял, че Уил ще инвестира в недвижими имоти, но пък от друга страна никога не съм си го представял и като автомеханик.

Рицарят кимна.

— Той беше — и все още е — актьор. Играе много роли. Знам, че е започнал да купува имоти още през шестнадесети век, докато е пишел. Винаги е казвал, че от имоти вади повече пари, отколкото от пиесите си. Но по-добре не вярвай и на половината от това, което разправя; понякога е ужасен лъжец. — Паламед натисна леко газта и завъртя волана. Голямото черно такси зави в полукръг, а Фламел вървеше редом с него, така че постоянно да се намира до отворения прозорец. — Плевнята не се вижда от пътя, а аз ще залостя портата след себе си. — Рицарят хвърли кос поглед към Фламел, после посочи с брадичка към занемарената постройка. — Наистина ли си се опитал да убиеш царя при последната ви среща?

Никола поклати глава.

— Каквото и да си мислиш за мен, рицарю, аз не съм убиец. През 1945-а двамата с Пернел работехме в Аламогордо, Ню Мексико. Това без съмнение беше идеалната работа за един алхимик. Макар че бе класифицирана като най-строго секретна, Гилгамеш някак си разбра какво планираме.

— А какво планирахте? — попита объркан Паламед.

— Да взривим първата атомна бомба. Гилгамеш искаше да стои под нея, когато избухне. Беше решил, че това е единственият начин да умре наистина.

Широкото лице на Сарацинския рицар се сбръчка съчувствено.

— И какво стана с него? — попита той меко.

— Пернел накара да го затворят в лудница за негово собствено добро. Той остана там десет години, преди да решим, че е достатъчно безопасно да му позволим да избяга.

Паламед изсумтя.

— Нищо чудно, че те мрази — каза той. И преди Алхимика да успее да отговори, рицарят форсира двигателя и потегли сред облак прах.

— Нищо чудно, наистина — промърмори Никола. Изчака прашният облак да се слегне, а после се обърна и забърза към плевнята. Надяваше се, че Гилгамеш няма да си спомни всичко — особено частта със затварянето му, — преди да е обучил близнаците на третата стихийна магия. Докато се промушваше през вратата на плевнята, му хрумна една мисъл: като се има предвид откъслечната памет на царя, дали той изобщо щеше да си спомни древната Водна магия?

Джош вървеше предпазливо през плевнята, стиснал в ръце неподвижния и тих Кларент. Дребните кварцови кристалчета по каменното острие бяха мътни и безжизнени. Той се промъкваше на пръсти, поразен от това колко ясно усеща всичко, което го заобикаля. Макар да знаеше, че никога по-рано не е бил тук, и засега бе зърнал само малка част от вътрешността, беше абсолютно сигурен, че би могъл да се движи из това място със затворени очи.

Плевнята бе топла и задушна, въздухът бе натежал от мириса на стара слама и суха трева. Невидими животинки шумоляха в ъглите, гълъби гукаха по мертеците и Джош ясно можеше да чуе жуженето, идещо от едно голямо гнездо на оси високо в ъгъла. Поток от насекоми влизаше и излизаше от гнездото. Тук имаше складирана и изоставена земеделска техника; на Джош му се стори, че различава старомоден плуг и обемистите останки на трактор, чиито грапави гуми бяха изгнили до черни ивици. Всяко парче метал бе покрито с дебел слой кафеникавочервена ръжда. Наоколо бяха разхвърляни дървени сандъци и празни варели, а до едната стена имаше груба работна маса — просто две дъски, поставени върху бетонни блокове. В двата си края дъските бяха огънати и изкривени нагоре. Под масата бе набутана рамата на един черен велосипед, която почти не се виждаше от буйно израслата трева и коприва.

— Това място не е било използвано от години — каза Джош. Стоеше по средата на плевнята и докато говореше, се завъртя в пълен кръг. Заби Кларент в пръстения под между краката си и скръсти ръце. — Безопасно е.

Гилгамеш тръгна да обикаля из постройката, като бавно смъкваше от себе си катовете дрехи и ги пускаше на земята. Под всички палта и кожи носеше останките от нещо, което някога е било официален костюм. Раираното сако бе лекьосано от дълго носене, а панталоните в същия десен бяха с протрити колене и лъскаво седалище. Под сакото царят носеше мърлява риза без яка. Около врата му бяха омотани парцаливите останки от плетен шал.