Майкъл Скот - Вълшебницата

— Втренчи се във Фламел. — И за теб също ще напиша, Алхимико, за да не те забравям никога.

Софи внезапно примигна и картината пред нея се размъти, когато очите й се насълзиха. Две идеални сребърни капки се плъзнаха по бузите й.

Царят бавно коленичи пред нея, а после нежно, внимателно посегна да докосне сребърната течност с показалеца си. Сълзите се плъзнаха като живак по нокътя му. Той се съсредоточи напрегнато и разтърка капките между палеца и показалеца си. Когато вдигна глава, в очите му нямаше и помен от объркване, а върху лицето му — никакво съмнение.

— Знаеш ли от колко отдавна никой не е проливал сълза за цар Гилгамеш? — Гласът му бе силен и властен, а когато изрече името и титлата си, в него се долови съвсем лек акцент. — О, това беше преди цял живот, в онова време преди времето, във времето преди историята. — Сребърната капка се събра в дланта му и той сви ръката си в юмрук, стиснал сълзата. — Тогава имаше едно момиче, което лееше сребърни сълзи, плачеше за принца на страната, плачеше за мен и за света, който щеше да унищожи. — Той погледна към Софи, а сините му очи бяха големи и немигащи. — Момиче, защо плачеш за мен?

Неспособна да проговори, Софи поклати глава. Джош прегърна с една ръка сестра си.

— Кажи ми — настоя Гилгамеш.

Тя преглътна тежко и отново поклати глава.

— Моля те. Искам да знам.

Софи си пое дълбок треперлив дъх, а когато заговори, гласът й бе малко по-силен от шепот.

— Нося в себе си спомените на Вещицата от Ендор. През цялото време се мъча да ги държа настрани и да не им обръщам внимание… а ето, че ти се опитваш да си спомниш собствения си живот, записваш мислите си, за да не забравяш. Изведнъж осъзнах какво би било да не знам нищо, да не помня нищо.

— Така е — съгласи се Гилгамеш. — Ние хората сме просто набор от спомени. — Царят се облегна на вратата и протегна крака пред себе си. Погледна към струпаните в скута му листове, после извади едно мъничко парченце молив и започна да пише.

Алхимика се приведе напред и за миг изглеждаше, че ще сложи ръка на рамото на царя. После я отдръпна и попита нежно:

— Какво запомняш сега, Гилгамеш?

Царят притисна показалеца си към листа, втривайки в него сребърните сълзи.

— Деня, в който някой прояви достатъчно съчувствие, за да пролее сълза за мен.

— Пътят свърши. — Паламед натисна спирачките, таксито се плъзна и спря пред плевнята. От твърдата спечена земя се вдигна облак прах и се закълби около прозорците. Гилгамеш веднага отвори вратата и излезе навън в тихото утро, обърна лице към слънцето и протегна ръце встрани. Близнаците го последваха, вадейки от джобовете си евтините слънчеви очила, които им бе купил Алхимика.

Фламел се измъкна от таксито последен и се обърна да погледне рицаря, който изобщо не бе понечил да спре двигателя или да слезе.

— Ти няма ли да останеш?

— Отивам до най-близкото село — каза Паламед. — Ще взема храна и вода и ще видя дали мога да разбера какво става. — Очите на Сарацинския рицар се плъзнаха към царя и той понижи глас. — Внимавай. Знаеш го колко бързо се променя.

Алхимика мръдна леко страничното огледало, така че да може да види в него Гилгамеш и близнаците, които разглеждаха плевнята. Постройката се намираше насред тревисто поле. Беше стара и обрасла в плевели. Стените й бяха направени от дебели черни греди и кал. Вратите бяха по-скорошни — той предположи, че са поставени някъде през деветнадесети век. Сега и двете висяха накриво, като дясната се държеше само на една кожена връзка. В долния си край бяха изгнили от времето и нагризани от животни.

— Момчето ще влезе първо — каза Паламед, надничайки над рамото на Алхимика.

Фламел кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— За него също трябва да внимаваш — посъветва го Паламед. — Налага се да го отделиш от меча.

Никола помръдна леко огледалото. Видя как Джош извади Кларент от тубуса и се шмугна в плевнята, последван след миг от сестра си и от царя.

— Той се нуждаеше от оръжие — каза Алхимика, — нещо, с което да се защитава.

— Жалко, че е било това оръжие. Има и други мечове. Те не са толкова опасни, толкова… жадни като този.

— Ще му го взема, когато научи една от стихийните магии — каза Фламел.

Паламед изсумтя.

— Ще се опиташ, но се съмнявам, че ще успееш. — Той включи колата на скорост. — По-добре да тръгвам. Ще се върна колкото мога по-бързо.

— Тук в безопасност ли сме? — попита Фламел, като се оглеждаше. Полето бе оградено от стари изкривени дъбове; не можеше да види никакви следи от близки сгради или електропроводи.