Майкъл Скот - Вълшебницата

Пернел беше загадка.

Макиавели бе похарчил цяло състояние да плаща на шпиони, библиотекари, историци и изследователи да ровят около тази загадъчна жена, но дори те бяха открили изумително малко. А когато се бе изправил лице в лице срещу нея в Сицилия през 1669-а, откри, че тя има достъп до необикновени — почти стихийни — сили. Използвайки знания, трупани повече от век, той я бе нападал с комбинация от магии и алхимични заклинания от целия свят. Тя бе парирала всички, проявявайки смайващи магически умения. До вечерта той бе изтощен, а аурата му — опасно отслабнала, но Пернел изглеждаше все така свежа и спокойна. Макиавели бе убеден, че ако връх Етна не бе изригнал, за да сложи край на битката, тя щеше да го унищожи или да доведе аурата му до спонтанно възпламеняване, което да го погълне. Едва по-късно осъзна, че вероятно енергиите, освободени от двамата, бяха предизвикали изригването на вулкана.

Николо Макиавели намести върху раменете си едно меко вълнено одеяло и натисна бутона, който плавно превърна удобното му кресло в двуметрово легло. Отпуснат по гръб, той затвори очи и задиша дълбоко. През следващите няколко часа щеше да обмисли проблема с Вълшебницата, но едно нещо вече бе кристално ясно: Пернел плашеше Тъмните древни. А хората обикновено се плашеха само от онези, които могат да ги унищожат. Една последна мисъл се завъртя по периферията на съзнанието му: коя — или какво — беше Пернел Фламел?

Таксито мина през една дупка на пътя и друсането събуди близнаците.

— Съжалявам — извика весело Паламед през рамо.

Джош и Софи се протегнаха сковано, тъй като ръцете и вратовете ги боляха. Джош механично прокара длан през рошавата си коса, прозя се широко и погледна през прозореца, примигвайки на слънчевата светлина.

— Това ли е Стоунхендж? — попита той, взирайки се в полето от висока трева, изпъстрена с диви цветя. После реалността го връхлетя и той отговори на собствения си въпрос, повишавайки тревожно глас. — Това не е Стоунхендж. — Завъртя се в седалката, за да погледне към Алхимика, и попита: — Къде ни водиш?

— Всичко е под контрол — обади се Паламед от шофьорското място. — На главния път има полицейски постове. Просто направихме малка отбивка.

Софи натисна един бутон и стъклото се спусна с жужене. Колата се изпълни с мирис на трева. Тя кихна и когато синусите й се прочистиха, осъзна, че може да различи ароматите на отделните цветя. Подаде глава през прозореца и обърна лице към слънцето и безоблачното синьо небе. Когато отвори очи, една червена пеперуда адмирал изпърха пред лицето й.

— Къде сме? — попита тя Никола.

— Нямам представа — призна той тихо. — Паламед познава това място. Някъде близо до Стоунхендж.

Колата пак се разтресе и Гилгамеш се събуди бавно и шумно. Лежейки на пода, той се прозя широко и се протегна, после се изправи рязко и надзърна през прозореца, примижавайки срещу ярката светлина.

— От доста време не съм излизал сред природата — рече той щастливо. Погледна към близнаците и се намръщи. — Здравейте.

— Здрасти — казаха едновременно Джош и Софи.

— Някой казвал ли ви е, че си приличате като близнаци? — продължи той, седнал с кръстосани крака на пода. Премигна и се намръщи пак. — Вие наистина сте близнаци — изрече бавно.

— Вие сте близнаците от легендата. Защо не ви наричат легендарните близнаци? — попита той изведнъж.

Те се спогледаха и поклатиха объркано глави.

Гилгамеш надигна глава да погледне към Алхимика и изражението му помръкна.

— Теб те познавам. Никога няма да те забравя. — Обърна се пак към близнаците. — Той се опита да ме убие, знаете ли? — После се намръщи. — Разбира се, че го знаете, вие бяхте там.

Те поклатиха глави.

— Не сме били там — каза меко Софи.

— Не сте ли? — Дрипавият цар седна пак на пода и стисна силно главата си с ръце. — Трябва да простите на един старец. Аз съм живял… дълго, твърде, твърде дълго и помня толкова много неща, а още повече забравям. Имам спомени и сънища и те се объркват и се преплитат. Толкова много мисли гъмжат в главата ми. — Той трепна, като че ли го болеше, а когато заговори, в гласа му имаше само тъга от загубата. — Понякога е трудно да ги различавам, да разбера кое се е случило наистина и кое само съм си го въобразил. — Гилгамеш бръкна под широкото си палто и извади пачка хартии, привързани с връв.

— Записвам си някои неща — каза той бързо. — Така помня. — Запрелиства ги. Сред тях имаше страници от тефтери, откъснати корици от книги, парчета вестници, ресторантски менюта и салфетки, дебели пергаменти и дори парчета кожа и тънички листове мед и дървесна кора. Всички бяха изрязани или окъсани до горе-долу еднакъв размер и бяха покрити с миниатюрен неравен почерк. Той изгледа внимателно близнаците един след друг. — Някой ден ще напиша за вас, за да ви помня.