Майкъл Скот - Вълшебницата

— Впечатлен съм — каза Дий. — Както разбирам, ти управляваш тази мисловна форма от разстояние?

— По-голямо, отколкото можеш да си представиш — каза Кернунос.

— Бях стигнал до извода, че не владееш никакви магии — призна Дий, като се върна зад бюрото си. Луксозната сребърна визитна картичка бавно се превръщаше в пара, струйки мръсно бял дим излизаха от нея и се стичаха към мъжа с еленската глава от другата страна на бюрото, за да се влеят в него.

— Не е магия, а архонтска технология — рече простичко Кернунос. — Макар че ти не би открил разлика между двете.

— Предполагам, че си дошъл тук с някаква цел — каза Дий, — а не просто за да демонстрираш… тази технология.

Еленът кимна и се усмихна лъчезарно.

— Знам къде са Фламел, Гилгамеш, Паламед и близнаците.

— В същия този момент ли?

— В същия този момент — потвърди създанието. — Намират се на един час път оттук.

— Кажи ми — настоя Дий, а после добави: — Моля те.

Архонтът вдигна дясната си ръка. Дий забеляза, че на нея има един пръст в повече.

— Условията ми си остават същите, Магьоснико. Искам Фламел, Гилгамеш и Паламед живи. И искам Кларент.

— Съгласен — рече Дий без колебание. — Всички те са твои. Само ми кажи къде са.

— Искам и Екскалибур.

В този момент Магьосника би обещал на създанието всичко.

— Имаш го. Лично ще ти го предам в ръцете, в мига щом Фламел умре. Колко други има с тях?

— Николко.

— Николко ли? Ами Хрътките на Гавраил?

— Хрътките и техният господар, Барда, са изчезнали. Алхимика, рицарят и царят са с близнаците.

— Как ги откри? — попита Дий. Трябваше да признае, че е впечатлен. — Аз ги търсих навсякъде.

Създанието се изправи, променяйки се отново. Рогата се прибраха в черепа му. Появиха се глава и лице, които бяха малко по-различни от предишните.

— Върнах се в металната им крепост и просто проследих миризмата им.

— Проследил си ги през целия град само по миризмата? — Дий сметна това за още по-изумително постижение от контролирането на мисловна форма. Изведнъж си представи как Рогатия бог препуска на четири крака между колите и души въздуха и се насили да прикрие усмивката си.

— Архонтска технология. Беше съвсем проста работа — рече мисловната форма. — Сега, ако дойдеш с мен, ще се постарая да уредя превоза ти…

— Тази мисловна форма е впечатляваща — каза искрено Магьосника, — но ако смяташ да вървиш сред човеците, ще трябва да поработиш малко над гласа. И над облеклото.

— Това не е от голямо значение — рече създанието. — Скоро вече няма да има човеци.

Пернел Фламел беше разочарована.

Докато стоеше сгушена върху вишката, където бе прекарала нощта, Вълшебницата отчаяно се надяваше, че някоя от малките платноходки, пръснати из залива, внезапно ще извие към острова и Скати и Жана ще слязат на брега.

Но с напредването на деня тя осъзна, че няма да дойдат.

Не се и съмняваше, че са опитали, и знаеше, че може да ги е спряло само нещо ужасно. Но също така я беше малко яд на себе си, задето бе хранила големи надежди.

— Идва лодка! — прошепна гласът на Де Аяла зад лявото й ухо и я стресна.

— Хуан! — тросна му се тя. — Ще ме вкараш в гроба! — Примъкна се до ръба на вишката, усещайки как я залива вълна от облекчение и мъничко вина, задето се бе съмнявала в приятелките си. Лицето й разцъфна в жестока усмивка; ако имаше до себе си Жана д’Арк и Скатах Сянката, нищо не би могло да й се опре — дори сфинксът или Морския старец.

Заплющяха огромни черни криле и тя видя как Богинята-врана се спусна в спирала от върха на фара и се понесе леко към кея почти точно под Пернел. Вълшебницата се намръщи; какво си въобразяваше тази твар? Скатах вероятно щеше да я убие и да я хвърли на нереидите — те не подбираха много-много какво ядат.

Тъкмо се готвеше да стане и да слезе от вишката, когато лицето на Де Аяла се материализира частично пред нея. Очите на призрака бяха разширени от тревога.

— Долу. Стой долу.

Пернел се просна на пода. Чу шума на извънбордов мотор и стърженето на дърво в дърво, когато лодката се удари в кея. После един глас заговори. Мъжки глас.

— Госпожо, за мен е чест да ви открия тук.

В този глас имаше нещо ужасно познато… Пернел се промъкна до ръба на вишката и надзърна надолу. Почти точно под нея италианският безсмъртен Николо Макиавели се кланяше дълбоко на Богинята-врана. Вълшебницата позна в младежа, който слизаше от лодката, безсмъртния, когото бе хванала да я шпионира вчера.