Майкъл Скот - Вълшебницата

Гилгамеш изникна от сенките и тежката му закривена персийска сабя изсвири във въздуха. Първият вълк дори не видя безсмъртния, но в мига щом студената стомана докосна плътта му, се превърна в прах.

Вторият вълк се стрелна към Джош. Кларент се раздвижи, мушна напред и създанието се пръсна в песъчлив облак.

— Гилгамеш! — извика Джош. — Внимавай!

Но стрелата на архонта улучи безсмъртния високо в гърдите, той се завъртя и рухна на земята. Кернунос грабна друга стрела, насочи я към царя и стреля.

Писъкът на Софи бе ужасяващ — страх, загуба и ярост, събрани в един звук. Тя се изтръгна от Сарацинския рицар и се вмъкна обратно през дупката в стената. Сребърната й аура се бе втвърдила и грееше около нея, когато се втурна към падналия цар и се хвърли върху него. Стрелата на Кернунос я улучи по средата на гърба и кремъчният връх се пръсна на прах върху бронята, но силата на удара наруши концентрацията на момичето и аурата й угасна със съскане, оставяйки я беззащитна.

Архонтът захвърли лъка настрани; нямаше повече стрели. После се залови да кърти предната стена на плевнята с огромните си ръце, като ревеше от ярост и тъпчеше с крака.

Софи коленичи до Гилгамеш, повдигна главата му от пода и я прегърна. Джош застана между архонта и сестра си, а очите му се стрелкаха неспокойно насам-натам в очакване на нападение. Заби здраво крака в земята и тялото му автоматично зае бойна поза: отмести тежестта си леко на една страна и хвана с две ръце меча пред гърдите си. Усети, че изведнъж го обзема чувство на покой, и разбра, че това няма нищо общо с меча, който трептеше и жужеше в ръцете му. Просто знаеше, че няма избор, не му се налага да взема решения. Можеше да направи само едно: да остане и да се бие с архонта, и бе готов да умре, защитавайки сестра си.

Устните на Гилгамеш се раздвижиха и Софи наведе глава да чуе думите му.

— Вода — прошепна той и топлият му дъх помилва лицето й.

— Нямам — каза тя през сълзи. Знаеше, че би трябвало да направи нещо, но не можеше да мисли, не можеше да се съсредоточи. Единственото, което виждаше, бе старецът в ръцете й и стърчащата от гърдите му ужасна черна стрела. Искаше да му помогне; просто не знаеше как.

Устните на царя се извиха в болезнена усмивка.

— Не за пиене — изхъхри той. — Вода: върховното оръжие.

Преди тя да успее да отговори, архонтът изтръгна цялата предна стена на плевнята. Софи се завъртя и през зейналата дупка видя какво става навън. Никола Фламел, с грейнала зелена аура, се биеше срещу доктор Джон Дий, който бе обвит в димящо сярно жълто. Дий размахваше голям камшик от жълтеникава енергия, докато Алхимика се опитваше да го държи на разстояние с копие от зелена светлина. Паламед бе обкръжен от останките на Дивия лов — огромните вълци се хвърляха срещу него, щракаха със зъби и протягаха нокти, заплашвайки да го затрупат, докато той сечеше с дългия си меч.

— Джош. — Софи бе спокойна. — Царят каза да използваме вода.

— Вода ли? — Брат й хвърли поглед надолу. — Но аз не знам как…

— Помниш ли какво ти казах за инстинкта? — Тя протегна дясната си ръка и близнакът й я пое със своята лява.

Кернунос довърши унищожаването на предната стена на постройката и извади от пояса си една страховита каменна тояга.

— Не можеш да защитаваш и себе си, и момичето — изсумтя той.

— Достатъчно е да защитя момичето — прошепна Джош.

Кернунос направи крачка напред… а после земята зейна пред него. Това, което преди миг беше суха твърд, се превърна в лепкаво тресавище, което погълна глезените му. Вода, гъста и кална, забълбука изпод земята. От една цепнатина бликна малък гейзер, а после голяма част от пръстения под се напука и изведнъж се превърна в кал. Архонтът се люшна напред и тоягата падна от ръката му. Още едно парче земя се превърна в рядко блато и създанието потъна до колене, а после и до хълбок. Мрачно смълчан и вперил кехлибарените си очи в близнаците, Кернунос зарови огромните си ръце в земята и опита да се повдигне.

— Грешка — прошепна Джош.

Земята около ръцете на архонта се втечни.

— Трябва ни само още малко вода — прошепна Софи.

Джош можеше да усети водата, течаща през спечената земя, долавяше силата ѝ, докато тя си пробиваше път нагоре, тласкана от невероятно налягане, преминаваше през калта, разтрошаваше почвата, разбутваше камъните и дървесните корени пред себе си.

Архонтът зави и зарева, докато потъваше до гърдите в кал. Огромното му туловище го теглеше все по-надълбоко в земята. Ръцете на създанието удряха по лепкавата каша и във всички посоки летяха пръски. Мъчеше се да намери опора, но откриваше само кал. Един мехур се пукна зад него и на повърхността изплува камък, а после втори и трети. Изведнъж лепкавата кафяво-черна кал изригна нагоре и обля създанието, засипвайки го с парчета от корени и камъни. Около Кернунос се образува кръгла яма и архонтът бе погълнат, калта покри главата му, докато от нея останаха да стърчат само върховете на рогата.