Майкъл Скот - Вълшебницата

— Влизай, влизай! — извика Джош.

Паламед дръпна рязко вратата и първо наблъска вътре Софи, а после сам се хвърли на задната седалка. Джош потегли със свирене на гуми. Спря до Никола, който лежеше неподвижен на земята. Софи се наведе през вратата, хвана го за раменете и се опита да го издърпа вътре, но той бе прекалено тежък. Паламед се пресегна през нея и макар да беше изтощен и загубил много сили, издърпа Алхимика вътре с една ръка.

Софи удари с длан по разделителното стъкло.

— Давай, Джош, давай!

— Трябва да прибера Кларент.

— Внимавай, зад теб! — изпищя тя.

В огледалото за задно виждане Джош забеляза, че полето е пълно с чудовища. Те изглеждаха като част от Дивия лов, само че тези вълци бяха черни, със свирепи, почти маймунски лица, и два пъти по-големи от сивите вълци. Редом с тях тичаха огромни котки с цвят на въглен и с пламтящи червени очи.

— Какви са тези? — извика Джош.

— Проявления на Дивия лов от цялата страна — рече уморено Паламед.

Джош хвърли поглед към високата трева, където знаеше, че лежи Кларент, и взе решение. Трябваше му само миг да се добере до меча… но по този начин щеше да застраши всички. Още докато натискаше педала на газта към пода, осъзна, че старият Джош Нюман щеше да постави своите собствени нужди над другите и да отиде за оръжието. Беше се променил. Може би това имаше някаква връзка с магията, която бе усвоил, но се съмняваше. Преживяното през последните няколко дни го бе научило кое е по-важно.

Софи се подаде през прозореца, събирайки сили, които не знаеше, че притежава, и притисна палец към кръгчето на китката си. Върху земята, в права като стрела линия, лумна буен огън с ванилов аромат и двуметровите му пламъци принудиха нападащите твари да спрат.

— Какво да правя? — извика Джош. — Накъде да карам? — В светлината на фаровете се появи дървена порта. Джош не спря, само сви рамене и насочи колата право към нея, разбивайки я на парчета. Една дъска се удари в предното стъкло и проби дупка в него.

Паламед сграбчи Алхимика и не особено нежно разтърси главата му. Очите на Фламел се поотвориха леко и устните му се размърдаха, но от тях не излезе никакъв звук.

— Къде отиваме? — попита рицарят.

— Стоунхендж — измънка Фламел.

— Да, да, знам това. Къде по-точно?

— В сърцето на Хенджа — прошепна Алхимика и главата му клюмна.

Софи видя, че по дрехите му има дълги резки, където камшикът на Дий го беше засегнал. Плътта отдолу бе подута и кървяща. Софи събра останките от своята аура на върха на показалеца си и го прокара по една от по-дълбоките рани, за да я затвори и изцери.

— Къде е Гилгамеш? — попита Паламед.

— Беше ранен. Каза ми да тръгвам; накара ме да тръгвам. — Гласът на Софи се запъна. — Аз не исках.

Сарацинския рицар се усмихна благо.

— Той не може да бъде убит.

— Накъде да карам? — извика пак Джош от предната седалка.

— Просто следвай моите указания — каза Паламед, като се приведе напред. — Дай наляво. Придържай се към страничните пътища, по тях не би трябвало да има движение…

Пътят зад тях изведнъж бе озарен от синьо-бяла светлина. Блеснаха фарове и завиха сирени.

— Полиция — каза ненужно Джош.

— Продължавай — заповяда Паламед. — Не спирай, каквото и да става. — Погледна през задното стъкло към полицейските коли, после се обърна към Софи. — Можеш ли да направиш нещо?

Момичето поклати глава.

— Не ми остана никаква сила. — Тя вдигна ръката си, която трепереше силно, а от пръстите й се виеха тънки струйки дим.

— Три полицейски коли ни застигат — извика Джош от предната седалка. — Направи нещо!

— Ти направи нещо — каза Паламед. — Софи е останала без сили. Всичко е в твоите ръце, Джош.

— Аз карам — възрази момчето.

— Измисли нещо — сопна се рицарят.

— Какво да направя? — попита Джош отчаяно.

— Мисли за дъжд — прошепна Софи.

Джош продължи да натиска газта. Таксито летеше с рев по пътя, а стрелката на скоростомера клонеше към сто и петдесет. Дъжд. Добре, те бяха живели в Чикаго, Ню Йорк, Сиатъл и Сан Франциско. Знаеше всичко за дъжда. Момчето си представи вода, лееща се от небето: едри тлъсти капки дъжд, пороен дъжд, тих летен дъжд, леден зимен дъжд.

— Нищо не става — извика той.

Внезапно на пътя зад тях рукна истински порой. Изливаше се от облак, който само допреди миг го нямаше там. Най-близката полицейска кола навлезе в една локва, поднесе и се извъртя странично, а втората се блъсна в задната й врата. Някаква гума се пукна с гръм. Третата кола се натресе отзад във втората и трите заедно се плъзнаха и препречиха изцяло пътя с плетеница от разкривен метал. Сирените заглъхнаха.