Майкъл Скот: Вълшебницата

Близнаците погледнаха към Стоунхендж, който се издигаше тъмен и неясен в нощта, и разбраха, че няма да стигнат до него навреме.

— Ще спрем и ще се бием — рече задъхано Джош, анализирайки ситуацията и ограничените им възможности. — Останала ми е малко сила… Може би ще успея да призова още дъжд…

Див пронизителен вой отекна над равнината Солсбъри. Сърцето на Джош се сви, щом видя движение вдясно — още една група тичаше да им пресече пътя.

— Имаме проблем — обяви той.

— Напротив. — Паламед се ухили. — Погледни пак.

И тогава Джош позна фигурата, предвождаща групата.

— Шекспир!

Барда насочи Хрътките на Гавраил и те връхлетяха странично върху Дивия лов. Добре обучените хрътки се врязаха в разнородната армия и я накараха да спре. Железни копия и метални мечове засвяткаха в нощта и над равнината бързо се издигна прашен облак.

Уилям Шекспир, в съвременна полицейска броня и шлем с наличник, пристъпи към Паламед.

— Добра среща — поздрави той.

— Мисля, че ти казах да не чакаш след залез — рече Сарацинския рицар.

— О, всичко идва при онзи, който чака — отвърна Шекспир. — А и без това знаеш, че никога не те слушам — добави той със смутена усмивка. — Освен това, след като по пътищата няма никакво движение, предположих, че ще намерите някое място, където да се скриете до мръкване.

Паламед смъкна безчувствения алхимик на земята и започна да го пляска по бузите.

— Събуди се, Фламел. Събуди се. Трябва да знаем при кой камък да отидем.

Бледите очи на Никола се отвориха.

— Олтарния камък — прошепна дрезгаво той.

Гавраил се появи от нощта. Голата му плът бе нашарена с черни сажди. Те бяха набити и в косата му.

— Прекалено много са и с всяка минута идват все повече — рече той запъхтяно. — Не можем да ги удържим.

Джош посочи към кръга от камъни.

— Изтегли всички към Стоунхендж. — Беше го обзело същото онова чувство на покой, което бе изпитал и по-рано. Не бяха останали никакви решения за взимане. Единственото, което трябваше да направи, бе да се бие. Щеше да брани сестра си докрай. Притисна ръка към гърдите си и усети как двете страници от Сборника прошумоляха под тениската му. Може би бе дошло времето да ги унищожи, макар че не бе съвсем сигурен как. Вероятно би могъл да ги изяде. — Всички назад — извика той. — Ще дадем последния си отпор.

— Това може да не е необходимо — тросна се Шекспир.

— Дивия лов и другите създания са дошли тук за теб и сестра ти, привлечени от миризмата на вашите аури и от голямата награда, която Дий е обявил за главите ви. Ние не ги интересуваме. Така че всичко, което трябва да направим, е да се избавим от вас. Паламед, Гавраил, спечелете ни малко време — заповяда Барда.

Сарацинския рицар кимна. Нащърбената му броня промени формата си около тялото му и стана гладка, черна и отразяваща. Той стисна с две ръце големия си меч и се хвърли срещу вълците и черните котки. Гавраил поведе след него оцелелите Хрътки.

Шекспир подкрепи Алхимика, а Джош вдигна Софи на крака и четиримата минаха между две високи колони от пясъчник, навлизайки в сърцето на Стоунхендж.

В мига щом Джош пристъпи в кръга, усети жуженето на древна сила. Това му напомни за чувството, което изпитваше, когато държеше Кларент — струваше му се, че някъде точно на границата на слуха му се носят гласове. Той се огледа, но в нощта му бе трудно да различи очертанията на камъните.

— Колко старо е всъщност това място? — попита Джош.

— Най-ранният градеж е може би на пет хиляди години, но може и да е по-стар — отвърна Шекспир. Изведнъж се блъсна в един камък, положен на земята. — Ето го Олтарния камък — каза той на Алхимика.

Никола Фламел се отпусна върху камъка, дишайки тежко, притиснал ръка към гърдите си.

— Ориентирайте ме — изхриптя той. — Накъде е север?

Шекспир и Джош инстинктивно погледнаха към небето, търсейки Полярната звезда.

Една огромна черна котка се метна внезапно през портите с раззината паст, протегнала лапи към Алхимика. Фламел вдигна ръце и острите като бръснач нокти раздраха дланта му; после полицейската палка на Шекспир изсвистя, цапардоса създанието и го свали. Котката се стовари върху големия камък и се разпиля на прах.

— Камъните, също като метала, са отровни за тях — рече бързо Барда. — Не могат да ги докосват; ето защо още не са ни връхлетели. Алхимико, ако ще правиш нещо, сега е моментът. — Той посочи. — Север е натам.

— Търсете третия идеален трилит отляво — прошепна Фламел.