Майкъл Скот: Вълшебницата

— Третия какво? — попита объркано Джош.

— Трилит. Два изправени камъка и един поставен напречно върху тях — обясни Шекспир. — На гръцки думата означава „три камъка“.

— Знаех това… струва ми се — прошепна Джош. Преброи камъните. — Този — каза той решително, като посочи. — А сега какво?

— Помогнете ми — каза Никола.

Шекспир хвана Алхимика и почти го отнесе до двата огромни изправени камъка. Никола се пъхна в тясната пролука между тях и постави по една длан върху всеки, протягайки се колкото може по-нагоре. После се разкрачи широко, докато не зае X-образна поза между камъните.

В студения нощен въздух се разнесе съвсем слаб дъх на мента.

Една огромна мечка се изправи на задните си лапи и замахна с нокти към главата на Алхимика. А после бе дръпната назад от Сарацинския рицар, който я блъсна към Хрътките на Гавраил. Те се нахвърлиха отгоре й с див вой. Полетя прах.

Три вълка се втурнаха към Фламел. Джош пресрещна единия с шамшира, а Гавраил повали друг. Момчето замахна към третия вълк и онзи се приведе под удара, но докато избягваше острието, докосна високия камък — и се разсипа на прах.

Джош изведнъж осъзна, че по-малко от шепа Хрътки на Гавраил са останали живи и враговете вече ги изтласкват в кръга от побити камъни. Един конски скелет, язден от конник без глава, се вдигна на задните си крака и биещите му копита улучиха една от Хрътките и я запратиха върху един камък. Хрътката изчезна, оставяйки във въздуха само прашно очертание.

— Алхимико — рече предупредително Шекспир, — направи нещо.

Никола се свлече на земята.

— Не мога.

— Сигурен ли си, че това е вярната порта? — попита Джош.

— Сигурен съм. Но не ми е останала никаква сила. — Той вдигна поглед към близнаците и за миг на Джош му се стори, че зърна нещо в очите на безсмъртния. — Софи, Джош, ще трябва вие да го направите.

— Момичето е изтощено — каза бързо Барда. — Ако го използваш, ще избухне в пламъци.

Никола посегна, хвана ръката на Джош и го издърпа напред.

— Значи трябва да го направиш ти.

— Аз ли? Но аз съм…

— Ти си единственият с достатъчно силна аура.

— Каква е алтернативата? — попита Джош. Нещо му подсказваше, че от самото начало Алхимика е планувал именно това. Фламел никога не бе имал силата да задейства портала.

— Няма такава. — Алхимика посочи към създанията, скупчени извън кръга от камъни, а после към небето. Някаква светлинка се носеше към тях. Малко зад нея идеха още две. — Полицейски хеликоптери — каза той. — Ще бъдат тук след минути.

Джош подаде на Фламел нащърбения и леко огънат шамшир.

— Какво да правя?

— Застани между двата изправени камъка с разперени ръце и крака. Представи си как аурата ти се влива от тялото ти в камъните. Това би трябвало да е достатъчно, за да ги задействаш. И побързай — рече Шекспир. Оставаха по-малко от половин дузина Хрътки на Гавраил, а Паламед бе обкръжен от блатни хора 55 55 Това название е дадено на първобитни хора, чиито мумифицирани останки са открити в блатата на Северна Европа, Британия и Ирландия. — Б.пр. , размахващи кремъчни ножове, които се плъзгаха с писък по бронята му, сипейки искри. Вълци и котки обикаляха току извън каменния кръг.

— Нека помогна на брат си — прошепна Софи.

— Не — каза Шекспир. — Прекалено опасно е.

В мига щом Джош се пъхна между камъните, аурата му започна да изпуска пара, която се вдигаше от плътта му като златен дим. Той се протегна и опря длани в гладкия варовик. Мирисът на портокали се усили.

Този аромат подлуди създанията извън кръга. Те удвоиха усилията си да стигнат до близнаците. Шекспир и Гавраил заеха позиции от двете страни на трилита, като отчаяно се мъчеха да ги държат встрани от момчето.

Джош протегна левия си крак да докосне единия изправен камък, а когато десният му крак докосна другия, гласовете, които чуваше в главата си от мига щом пристъпи в древния кръг, моментално се избистриха. Той изведнъж осъзна защо му звучаха толкова познато. Всички те бяха един глас — гласът на Кларент. Тогава Джош осъзна, че Кларент и Екскалибур са били изработени от същата вулканична скала като големите сини камъни, съставлявали някога древния кръг. Той виждаше лицата на създателите на Хенджа — както човешки, така и нечовешки, а понякога и ужасна комбинация от двете. Стоунхендж не беше на пет хиляди години; беше по-стар, много, много по-стар. Джош зърна Кернунос, сияен и прекрасен, без рогата си, облечен целия в бяло, застанал по средата на кръга и вдигнал в двете си ръце един прост и безличен меч.