Майкъл Скот - Вълшебницата

Но докато колоната вляво от Джош пропукваше и пламтеше със златна светлина, дясната си оставаше тъмна.

Фламел посече един глиган, който бе проникнал в кръга. Обърна се към Софи.

— Трябва да помогнеш на брат си.

Момичето бе толкова изтощено, че едва се държеше на крака. Погледна към Алхимика, мъчейки се да оформи думите в главата си.

— Но Уил каза, че ако използвам пак аурата си, мога да се възпламеня.

— А ако порталът не се отвори, всички сме мъртви — изръмжа Фламел. Хвана рамото на Софи и я тласна към трилита. Тя се препъна на неравната земя и падна напред с протегнати ръце… и върховете на пръстите й докоснаха камъка. Въздухът внезапно се изпълни с мирис на ванилия и камъкът засия. Смътна сребриста мъгла се надигна от него и после той грейна отвътре. Колоните на трилита запулсираха в златно и сребърно, а поставеният върху тях камък засия в оранжево.

Над равнината Солсбъри беше нощ, но между камъните се появи огрян от слънцето склон, покрит с тучна трева.

Джош се втренчи смаяно в тази гледка. Можеше да усети дъха на зелена растителност, да почувства върху лицето си лятната топлина и да долови съвсем слабия привкус на сол във въздуха. Завъртя глава; зад него беше нощ; пред него бе ден.

— Къде е това? — прошепна той.

— Връх Тамалпайс — рече тържествуващо Фламел. Дръпна Софи, за да я изправи на крака, и я повлече към отвора и светлината. В мига щом пръстите й се отделиха от колоната, тя започна да помръква.

— Вървете — каза Шекспир. — Вървете сега…

— Кажи на Паламед…

— Знам. Изчезвайте оттук. Веднага.

— Каква пиеса би могъл да направиш от това! — каза Алхимика, като подхвана Джош през кръста и повлече близнаците между пламтящите камъни, излизайки върху тревистия пейзаж на другия край на света.

— Никога не ми е харесвало да пиша трагедии — прошепна Уилям Шекспир.

Златната светлина помръкна, в мига щом ръката на Джош се отдели от камъка и миризмите на портокал и ванилия изчезнаха, за да бъдат заменени от мускусния мирис на Гавраил и единствената оцеляла Хрътка.

Дивия лов и Потомците, безсмъртните и хората, участващи в нападението, моментално се стопиха в нощта, оставяйки подир себе си само прах и разровени и отъпкани до кал зелени поля. Паламед се приближи с олюляване. Бронята му беше надраскана и нащърбена, а огромният му шотландски меч — прекършен надве. Изтощението усилваше акцента му.

— Трябва да се махаме оттук, преди да е дошла полицията.

— Знам едно място наблизо — рече Шекспир. — Идеално запазена плевня от времето на крал Едуард.

Паламед стисна рамото на Барда.

— Боя се, че не е толкова идеално запазена.

— Връх Там — каза Никола Фламел, като падна на колене, вдишвайки дълбоко топлия въздух. — Сан Франциско.

Замаян и дезориентиран, Джош също падна на четири крака и се огледа. Макар по склона още да грееше ярка слънчева светлина, в ниските части се прокрадваха виещи се струйки мъгла.

Софи приклекна до брат си. Кожата й бе бяла като тебешир, а очите й — дълбоко хлътнали. Русата й коса бе сплъстена и полепнала по черепа.

— Как се чувстваш?

— Предполагам, също толкова зле, колкото изглеждаш — отвърна той.

Софи бавно се надигна на крака и помогна на брат си да стане.

— Къде сме? — попита тя, като се огледа. Но в околността нямаше никакви познати ориентири.

— На север от Сан Франциско, струва ми се — каза Джош.

Под тях се раздвижи някаква сянка и мъглата се надигна на големи кълба. Тримата се обърнаха към фигурата, знаейки, че ако е враг, не са им останали никакви сили да се защитят. Бяха прекалено уморени, дори да бягат.

Появи се Пернел Фламел. Изглеждаше уверена и елегантна, макар че бе облечена в груба риза и панталони, върху които носеше мръсно черно палто.

— Чакам тук от цяла вечност — извика тя с широка усмивка върху лицето, докато крачеше нагоре по склона.

Когато стигна до близнаците, Вълшебницата ги прегърна и ги притисна силно.

— О, колко е хубаво да ви видя живи и здрави. Толкова се притеснявах. — Докосна ожулената буза на Софи, драскотината на челото на Джош, порязванията по ръката му. Двамата усетиха гъделичкаща топлина и пред очите на Джош ожулванията по плътта на сестра му зараснаха.

— Хубаво е, че се върнахме — каза той.

Софи кимна в знак на съгласие.

— Радвам се да те видя отново, Пери.

Никола притисна жена си в обятията си и я задържа, както им се стори, много дълго време. После се отдръпна, сложил ръце на раменете ѝ, и я огледа критично.