Майкъл Скот - Вълшебницата

— Добра работа — отбеляза Паламед.

— Сега накъде?

Рицарят посочи.

— Натам.

Джош наведе глава да погледне вляво. Стоунхендж се оказа по-малък, отколкото си го представяше, а пътят стигаше изненадващо близо до побитите камъни.

— Спри тук. Ще излезем и ще тичаме — каза Паламед.

— Къде да спра? — попита Джош, като се огледа.

— Точно тук!

Джош натисна спирачките, колата се плъзна и спря. Паламед изскочи навън, метнал безцеремонно Алхимика през рамо.

— След мен — извика рицарят. Огромният му меч разсече металната мрежа.

Джош грабна персийската сабя и подхвана с една ръка сестра си, която се мъчеше да остане в съзнание. Като я крепеше, двамата се втурнаха по тревата към кръга от изправени камъни.

— И каквото и да правите — извика Сарацинския рицар, — не се обръщайте.

Софи и Джош едновременно се обърнаха.

— Познаваш ли я? — попита Били Хлапето. Беше привел глава и говореше с ъгълчето на устата си. Очите му бяха втренчени в гърба на жената, която двамата следваха през лабиринта от коридори от камък и метал.

Макиавели кимна.

— Срещали сме се веднъж-дваж — рече той тихо. — Това е Богинята-врана, Потомка от Следващото поколение.

Главата на жената се завъртя като на бухал, за да изгледа двамата мъже. Очите й бяха скрити зад широките огледални очила.

— И слухът ми е отличен.

Хлапето се ухили. Избърза напред и закрачи до облечената в черна кожа жена. Протегна ръка.

— Уилям Бони, госпожо. Повечето хора ме наричат просто Били.

Богинята-врана погледна ръката му, после се усмихна и дългите й резци се показаха изпод черните устни.

— Не ме докосвай. Хапя.

Били не се смути.

— Аз съм безсмъртен сравнително отскоро, малко над сто двадесет и шест години, и не съм срещал много Древни или Потомци. И със сигурност никой като теб…

— Уилям — каза тихо Макиавели. — Мисля, че трябва да спреш да досаждаш на Богинята-врана.

— Аз не й досаждам, просто я питам…

— Ти си безсмъртен, Уилям, а не неуязвим — усмихна се Макиавели. — Мориган е била почитана в земите на келтите като богиня на смъртта. Това би трябвало да ти подскаже нещо за природата й. — Той изведнъж спря намясто. — Какво беше това?

Ръката на Били Хлапето се пъхна под палтото му и се показа отново, стиснала четиридесетсантиметров ловджийски нож. Лицето му се измени, моментално стана твърдо.

— Какво?

Макиавели вдигна ръка, давайки знак на американеца да замълчи. Наклони главата си на една страна и се съсредоточи.

— Звучи като…

— … извънбордов двигател! — Били хукна. Макиавели хвърли един бърз, изпълнен с подозрение поглед към Богинята-врана, а после се обърна и също се втурна назад по коридора.

Мигове по-късно сфинксът се появи иззад ъгъла. Зърна Богинята-врана и спря. Двете същества се поклониха учтиво едно на друго. Бяха далечни роднини.

— Стори ми се, че чух нещо — рече сфинксът.

— На тях също така им се стори. — Усмивката на Богинята-врана бе свирепа.

Никола никога не се беше учил да шофира, но преди десет години Пернел най-после се бе хванала да изкара курсовете и след шест седмици в школата взе изпита от първия път. Така и не си купиха кола, но тя не беше забравила нищо от уроците. Бяха й нужни само няколко мига, за да разбере как се управлява малката яркожълта моторница. Завъртя ключа в стартера и натисна газта. Извънбордовият мотор разпени водата. Пернел завъртя кормилото и натисна газта още по-силно, и лодката потегли с рев от Алкатраз, оставяйки зад себе си F-образна диря от бяла пяна.

Лицето на Де Аяла се оформи от пръските, летящи около носа на лодката.

— Мислех, че ще се биеш.

— Битката е последен изход — извика тя през свистенето на вятъра и рева на двигателя. — Ако Скатах и Жана бяха дошли, може би щях да се изправя срещу сфинкса и двамата безсмъртни. Но не и сама.

— Ами Бога-паяк?

— Ареоп-Енап може да се погрижи за себе си — рече Пернел. — Макиавели и приятелят му по-добре да се надяват да не са на острова, когато се събуди. Стария паяк ще е гладен, а той има огромен апетит.

Един тих далечен вик я накара да се обърне. Двамата безсмъртни стояха на пристана. Италианецът бе неподвижен, а по-дребният мъж размахваше ръце и слънцето проблясваше по ножа му.

— Защо не използват магията си? — попита Де Аяла.

— Магията не е особено ефективна през течаща вода. — Пернел се ухили.

— Страхувам се, че трябва да те оставя, мадам. Налага се да се върна на острова. — Лицето на призрака започна да се разпада на капчици.