Майкъл Скот - Некромантът

Когато се изправи, стаята моментално бе озарена от меко млечнобяло сияние. По стените нямаше нищо — макар че някога трябва да са били покрити с безброй книги, — само по средата на стаята, върху плинт от полиран метал, стоеше кристален череп.

Зефания видя как през черепа пробяга светлина и той запулсира. Осъзна, че ритъмът съответства на биенето на сърцето й.

А после черепът й заговори…

И разкритията му бяха ужасяващи.

Софи знаеше какъв е този череп, знаеше произхода и силите му.

Това бе Архонтска технология и даже Архонтите бяха създали черепите въз основа на още по-старо знание. Вещицата бе прекарала векове в търсене на подобни артефакти и щом ги намираше, ги унищожаваше напълно. Бе заличила безброй хилядолетия знание, изпепелявайки огромни складове с метални книги; стопяваше на шлака древни предмети и артефакти, които изглеждаха като мечове, копия и ножове; разбиваше кристални кълба и стриваше на прах приказни скъпоценни камъни. Зефания бе похарчила цяло състояние — няколко състояния, — за да издири Архонтските черепи. Те не можеха да бъдат счупени, бяха неуязвими за оръжие или инструмент, но тя накрая бе открила, че може да ги унищожи, като ги хвърли в кратера на действащ вулкан, за да бъдат погълнати от разтопената лава. След като отърва света от толкова магически предмети, колкото успя да намери, Вещицата се бе заела да избива разказвачите, които пазеха спомена за Архонтите и за Земните господари преди тях.

Но всичко това бе станало по-късно.

Много по-късно.

След потъването на Дану Талис.

След като бе осъзнала колко опасни всъщност са черепите.

— Софи? — Пернел се наведе напред, впила очи в лицето на момичето. — Имаме нужда от аурата ти. Сложи ръка върху черепа.

Софи поклати глава — движението бе съвсем леко, почти незабележимо.

Вълшебницата премигна изненадано.

— Знаеш ли — или по-скоро Вещицата знае ли — нещо за кристалните черепи?

Софи погледна Пернел в очите и бавно и решително поклати глава. Инстинктът й — или пък беше знанието на Вещицата — я накара да излъже.

— Не — каза тя.

Още докато го изричаше, електрическата крушка се пръсна с пукот и стаята потъна в тъмнина… с изключение на сияещия череп.

Дискът гореше, нажежен до червено, а после и до бяло, обвит в трептящи топлинни вълни. Всяка правоъгълна пиктограма пулсираше в червено, оранжево и черно, образувайки шарки и фигури. Концентричните кръгове се въртяха наляво-надясно — вътрешният по посока на часовниковата стрелка, а следващият обратно, — за да образуват нови мотиви. За свой ужас Джош осъзна, че шарките приличат на змии, които поглъщат собствената си опашка 63 63 Това е древен символ на безкрайността и вечния кръговрат, който се среща в много култури, но е най-известен с гръцкото си название Уроборос. — Б.пр. . А той мразеше змии.

После лицето по средата на камъка се раздвижи.

Очите се отвориха. Бяха огненочервени, изпъстрени с блестящи черни въгленчета. Устата се раздвижи и заговори с гласа на Прометей.

— Казват, че Въздушната, Водната или дори Земната магия е най-могъща от всички. Но това не е вярно. Огнената магия превъзхожда всички останали, защото огънят едновременно дава живот и носи смърт.

Внезапно огънят изчезна и Джош остана в пълен мрак. Не можеше да каже дали очите му са отворени, или дори къде се намира. Беше загубил всяко усещане, чувстваше само тежестта на топлия камък в дланта си. Той го хвана с две ръце, стисна го здраво и се съсредоточи върху него. Осъзна, че не е уплашен, но не беше и въодушевен… просто любопитен.

— В началото…

Малка светла точка, като дупчица от карфица, се появи в мрака.

— … бе огънят.

Точката внезапно се разшири — растеше, растеше и растеше, кехлибарена, оранжева, червена, преди да избухне в ярко, нажежено до бяло кълбо. Левият и десният му край се разтеглиха в широки хоризонтални линии, нашарени с точици и ивици многоцветна светлина. И докато светлината се носеше към Джош на огромна бавна вълна, той изведнъж я позна: гледаше галактика… не, гледаше цялата вселена.

— Преди въздуха бе огънят…

Вълната от ярка светлина го заля — или пък той падна в нея? Пламъци и виещи се нишки от плазма плуваха покрай него и го къпеха. Сега вече можеше да види себе си. Стоеше, носеше се, летеше, а кожата му имаше същия цвят като златните пламъци. Някъде в подсъзнанието си той знаеше, че трябва да е ужасен, но все така не изпитваше страх, само странно чувство на тъга, че сестра му не е тук с него да сподели това преживяване.