Майкъл Скот - Некромантът

Джош успя да събере достатъчно слюнка, за да изхрипти.

— Но кога ще науча магията?

Прометей се подсмихна.

— Ти вече я научи. Отвори ръце.

Джош сведе поглед. Още държеше ацтекския слънчев камък в дясната си ръка, но го бе покрил с лявата. Щом я вдигна и дискът се вдигна с нея. Бе залепнал за кожата му. Той погледна озадачено Древния.

— Почакай — прошепна Прометей.

Изведнъж лявата длан на Джош засия в златно и агонизираща болка се стрелна по ръката му. Той изохка; после усети мирис на портокали и болката изчезна.

Слънчевият камък падна на земята.

И когато Джош обърна ръката си, видя, че ацтекското лице се е отпечатало върху дланта му. Приличаше на черна татуировка.

— Това спусък ли е? — прошепна той.

— Спусък е — каза Прометей. — Когато искаш да призовеш Огнената магия, представи си вида пламък, който би желал да сътвориш, и притисни палеца на дясната си ръка към лицето.

Джош погледна свирепия образ, жигосан върху дланта му, и се ухили. Това беше далеч по-яко от скучната кръгла татуировка на Софи.

— А сега ме остави — каза Прометей. — Върви да си починеш. Утре ни чака много работа. — Древния се отпусна в креслото и посегна към дистанционното. Загледа как момчето се изправя неуверено на крака.

— Благодаря… благодаря ти — изломоти Джош.

— Няма защо… А, и, Джош — постарай се да не се изгаряш прекалено често.

В сърцето на Парижките катакомби Древния Марс Ултор се събуди. За миг очите му бяха яркосини, но бързо придобиха грозен огненочервен цвят.

Момчето — близнакът, когото той бе пробудил и с когото бе свързан, — бе усвоило втората си магия: Огнената.

Марс затвори очи и се насили да пренебрегне болката, която разяждаше цялото му тяло. Погледна през очите на момчето и откри, че се взира в лицето на брата на жена си — Прометей. Мигновено прекъсна връзката, уплашен, че Древния ще усети присъствието му. Марс Ултор — Отмъстителя, който не се боеше от никого и от нищо, изпитваше ужас от Огнения властелин.

После, почти неохотно, той се съсредоточи, за да си представи лицето на английския магьосник, и когато Дий се обърна да погледне нагоре с големите си сиви очи, Древния каза:

— Сторено е.

— Сторено е. — Джон Дий скочи от сън толкова рязко, че падна от стола и се приземи право върху обгорените си ръце. Болката бе неописуема, но той не й обърна внимание: сънят му бе прекъснат от образа на Спящия бог, Марс Ултор, който се намираше затворен в кост дълбоко под Париж. В съня му очите на Древния се бяха отворили и погледнали в него и Дий го бе чул как проговаря иззад маската си.

— Сторено е. Момчето усвои огъня.

Дий се надигна на крака, притисна ръце към гърдите си и опря чело в хладната стъклена стена. Съсредоточи се и си представи затвора на Марс Ултор в най-големи подробности, докато не започна в действителност да вижда пленения Древен.

— Искам момчето — каза той на глас.

А на другия край на света кървавочервен пушек се заизвива от очите на Спящия бог.

— Джош — прошепна Марс. — Джош.

Капнал от умора, Джош Нюман се отпусна на твърдото неудобно легло и затвори очи. Само след миг вече спеше. А после очите му се отвориха рязко. Вече не бяха сини, а с цвета на очите на Марс Ултор.

Скатах мерна движението над тях и дръпна Жана на една страна… миг преди Сен Жермен да изпадне от въздуха и да се строполи в краката им.

Безсмъртният седна и внимателно се изтупа, докато двете жени го зяпаха смаяно. Тъкмо се изправяше, когато в гъстата растителност зад тях се раздаде силен трясък. Двете жени се завъртяха, надигнали оръжията си… и от високите треви излязоха Паламед и Уилям Шекспир.

— Кога ще се намерим пак! 64 64 Цитат от „Макбет“ (превод: Валери Петров). — Б.пр. — каза Шекспир с усмивка, която разкри развалените му зъби.

Жана изпищя радостно и се хвърли към Сен Жермен, като уви ръце и крака около него. Той залитна назад, прегърна я и я завъртя.

— Знаех си, че ще дойдеш да ме вземеш — прошепна Жана на френски.

— Казах ти, че ще те последвам до края на света — промълви той на същия език, — и сега вече знаеш, че говорих сериозно. — Пусна Жана на земята и се поклони на Сянката. — Виждам, че сте невредими и в добро здраве.

— Така е. — Скати отвърна на поклона му. — Мислех, че отдавна съм загубила способността да се изненадвам, но май съм грешала. А аз наистина мразя изненадите — добави тя.

Сен Жермен се обърна към Паламед и Барда и повдигна вежди в мълчаливо удивление. Рицарят се ухили и зъбите му се белнаха на фона на тъмната кожа.