Майкъл Скот - Некромантът

— Какво, да не си мислеше, че ще оставим цялото забавление на теб?

— Но как…? — зачуди се Сен Жермен.

Паламед се обърна към Шекспир.

— Кажи му.

Барда сви скромно рамене.

— Предложих на Зеления човек да ни прати след теб. — Уил се усмихна. После млъкна и се поклони на Скати и Жана. — Дами.

— И Таммуз го направи? — Сен Жермен звучеше изненадан.

— Повдигна някои дребни възражения — отвърна Паламед, — преди Уил да го заплаши с някакви ужасни гъбички. — Сарацинския рицар се поклони. — Дами, радвам се да ви видя и двете.

— И ние теб, сър рицарю — рече Жана.

— Много време мина, Пали — добави Скатах с усмивка.

Рицарят направи обидена физиономия.

— Моля те, не ме наричай Пали. Мразя това.

— Знам.

Закачуленият мъж бе останал да седи на скалата, а яркосините му очи оглеждаха поред всички безсмъртни. Показалецът му разсеяно галеше куката на мястото на лявата му длан.

Уилям Шекспир пристъпи напред, свали очилата си с черни рамки и ги избърса в ръкава си.

— Господине, смятам, че ни дължите обяснение.

Макар устата и носът на закачуления да бяха скрити зад шал, очите му се присвиха насмешливо.

— Аз пък мисля, че ще ви кажа само онова, което смятам, че трябва да знаете, и нищо повече.

Ръката на Паламед се раздвижи и широкият меч, който рицарят носеше на гърба си, се озова в нея.

— Първо — обяснение, а после — ни връщаш обратно в нашето време.

Закачуленият се изсмя.

— Сър рицарю, засега никой от вас не може да се върне у дома.

Паламед вдигна меча си и направи крачка напред.

— О, не бъди глупав — каза мъжът почти нетърпеливо.

Мечът на Паламед изведнъж се превърна в парче дърво, по което набързо поникнаха листа. Зелени ластари се заувиваха около китките и ръцете на рицаря. Той пусна меча. Оръжието падна на земята и тя го погълна, оставяйки на негово място само тъмно петно.

— Това беше любимият ми меч — промърмори Сарацинския рицар.

— Този свят е мой — рече закачуленият. — Аз го създадох. Аз го управлявам, както и всичко в него. — Той протегна куката си над водата и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Вирът моментално замръзна, покри се с пропукващ слой лед. Когато мъжът завъртя куката си в другата посока, ледът се превърна в зловонна бълбукаща лава. — А в момента — рече той — вие сте тук… което означава, че управлявам и вас. — Ръката му се раздвижи отново и лавата се превърна в кристалночиста вода.

Уил Шекспир пристъпи към водата и се наведе да загребе шепа от нея. Позабави се, преди да я поднесе към устните си.

— Доколкото разбирам, може да се пие.

— Мога да я направя с какъвто вкус пожелаеш.

Барда отпи от водата.

— Няма да ни убиеш, нали?

— Не.

Шекспир се изправи бавно и изгледа внимателно закачуления. Намръщи се: в този човек имаше нещо почти познато.

— Срещали ли сме се по-рано?

Фигурата вдигна лявата си ръка и наклони куката, така че слънчевата светлина заблестя в нея.

— Ако бяхме, сигурен съм, че щеше да си спомняш.

— И все пак, в теб има нещо… — рече Шекспир, като присви очи срещу мъжа. — Имам чувството, че би трябвало да те познавам.

Закачуленият се обърна към Сен Жермен.

— С теб обаче сме се срещали. Радвам се да те видя отново. Преуспял си през вековете след последната ни среща.

— Само благодарение на теб. — Сен Жермен пристъпи напред и се поклони. — Току-що ми хрумна, че всичко това е твое дело. Ти си го планирал. Всъщност мисля, че го планираш от доста отдавна, нали?

— Да — каза мъжът за изненада на останалите. — От много отдавна.

— Фламел каза, че те е срещнал, докато пътувал из Европа в търсене на някой, който да преведе Сборника.

Закачуленият кимна.

— Срещнах се за кратко с него и с госпожа Пернел.

— И ме научи да боравя с Огнената магия.

— Беше необходимо. Ако не те бях научил на онова, което знам, рано или късно твоята Огнена магия щеше да те погълне. Трябваше да те опазя жив.

— Благодарен съм ти — каза Сен Жермен.

Закачуленият ги изгледа подред.

— Трудих се усърдно, за да запазя всички ви живи и в добро здраве — дори теб, Скатах — добави той. — От десет хиляди години чакам този ден.

— Десет хиляди години ли? — попита Шекспир.

— От потъването на Дану Талис.

— Бил си на острова? — ахна Скатах.

— Да, бях. И ти също беше там, Скатах, както и ти, Паламед, а и вие, Шекспир, Сен Жермен и Жана. Всички бяхте там. Отидохте, за да се сражавате заедно с оригиналните близнаци.

Настъпи дълга тишина, дори околните звуци замряха.