Майкъл Скот - Некромантът

— И аз имах такъв, но всеки път, като ползвах масажора, ми се струваше, че има земетресение, затова го върнах.

Продължиха да седят мълчаливо, докато Прометей сменяше каналите. Древния забавяше само на новините и на черно-белите филми.

— Стотици канали и нищо, което да става за гледане — промърмори той.

Джош се възползва от възможността да огледа Древния: единствената светлина в кабинета идеше от трепкащия телевизор, заради което изглеждаше, че лицето му е в непрекъснато движение. Сега, когато бе близо до него, Джош виждаше, че бузите и брадичката на Прометей бяха нашарени с фини белези, които брадата му отчасти скриваше. Допълнителни белези покриваха челото му.

— Това са дребни спомени от времето ми в затвора — рече Древния и дълбокият му, гърлен глас накара Джош да подскочи.

— Съжалявам. Не исках да зяпам така. — Момчето нямаше представа как Древния е разбрал, че го гледа.

Прометей потърка чело с опакото на ръката си.

— Вече рядко мисля за тях. Бих могъл да се изцеря и да ги махна, но ги пазя, за да ми напомнят.

— За какво? — поинтересува се Джош.

— Че за някои неща си заслужава да се бориш… и че всичко си има цена.

— Защо си бил в затвора? — попита Джош. — Ако не възразяваш, че питам — добави той бързо.

Едрият мъж махна пренебрежително с ръка.

— Стара история, прекалено дълга и прекалено сложна, за да ти я разказвам сега. — Той помълча малко и добави: — Някой път трябва да питаш сестра си за нея. Тя ще знае.

— Защото Вещицата е знаела ли?

— Откога твоята сестра познава моята? — попита Древния. Големите му зелени очи се завъртяха към момчето.

— Ако щеш вярвай, но я срещнахме само веднъж, за съвсем кратко, миналия петък… — Гласът на Джош заглъхна. Трудно му беше дори да се опита да си спомни нещата отпреди няколко дни, когато бе започнало всичко това. Струваше му се, че е минала цяла вечност. — Тя научи Софи на Въздушна магия, като същевременно й предаде и всичките си знания. Не знам как. Не бях в стаята, когато това стана.

— И нямаш представа защо сестра ми го е направила?

— Никаква — отвърна момчето. — Трябва да питаш Софи, макар че се съмнявам да знае.

Думите на Джош бяха последвани от дълга тишина, която Древния най-накрая наруши.

— Не приличаш особено на другите Златни, които съм виждал — рече той.

— Много други Златни ли си виждал?

— Твърде много.

— А как изглеждаха те? — попита Джош.

— Уплашени.

— О, аз вече не се плаша — рече простичко момчето. — Вече преминах през стадиите уплашен и ужасен. Сега съм в стадий вцепенен.

Прометей го изгледа втренчено.

— Какво те плаши?

Джош взе дистанционното и започна да превърта каналите.

— Всичко. Това място. Ти. Семейство Фламел. Дий. Макиавели. Сенкоцарствата, лей-порталите. Магията. — С всяко изречение гласът му се усилваше. — Мисълта, че всичко, на което са ни учили — всичко, което някога сме научавали вкъщи, в училище, от книгите и от телевизията — е погрешно. И Софи — довърши той с дрезгав шепот, признавайки накрая най-големия си страх. — Мисля, че вече ми е непозната. И за това е виновна сестра ти. — Той се втренчи в Древния. Гневът го правеше безразсъден. — Софи се промени, когато тя й даде онези спомени.

За негова изненада Прометей кимна в знак на съгласие.

— Сестрите са истинско мъчение — каза той. — И няма значение дали са Древни или човеци. Понякога си мисля, че съществуват само за да дразнят и да безпокоят братята си. Някога бях също толкова близък с моята сестра, колкото си ти с твоята. — Той помълча малко и добави: — Не съм говорил с нея от хилядолетия.

— Какво стана?

Прометей се размърда неловко в креслото.

— Мислех си, че знам. Но сега започвам да мисля, че може би съм грешал. В продължение на векове смятах, че тя ме е предала на Хронос. Сега… сега вече не съм толкова сигурен. Сбърках, че не говорих открито с нея. — Очите му сияеха в тъмното. — Каквото и да се случи между теб и сестра ти, непременно говори с нея, преди да вземеш някое решение. Не позволявай на никого да ти разправя какво била казала или направила — погрижи се тя да ти го каже лично.

— Това нещо като предупреждение ли е?

Прометей се изсмя глухо.

— Не, просто не искам да допускаш същата грешка като мен.

Продължиха да седят мълчаливо, а Джош превърташе каналите.

— Улавяш много чуждестранни програми — каза той накрая, като се спря на един футболен мач. Коментарът беше на език, който момчето не можеше да познае. Може би корейски. Двамата гледаха, докато единият отбор отбеляза гол, и тогава Джош рече небрежно: — Обучавал си някои от другите Златни на Огнена магия.