Майкъл Скот - Некромантът

Деър премигна изненадано, но бе достатъчно умна да не го прекъсне.

Червената коприна бе отстранена и под нея се показа прост каменен меч. Дръжката му нямаше украса, а сивото острие бе полирано толкова гладко, че приличаше на метал. Дий погледна Вирджиния с блеснали очи.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Един от Мечовете на силата — прошепна тя. — Но кой точно?

— Дюрандал — каза Дий.

— Неразрушимия. — Деър пристъпи по-наблизо да разгледа древното оръжие. — Винаги си бил обсебен от тези играчки, нали, докторе?

— Веднъж един еднорък човек ми предсказа бъдещето; каза ми, че моята съдба е преплетена с тази на мечовете.

— Мислех, че ще изглежда по-впечатляващо — каза Вирджиния.

Магьосника дръпна дебелата връв, овързана около пакета от зелена кожа.

— Сан Франциско бързо ще падне пред зверовете — продължи той, без да обръща внимание на забележката й. — Човешките армии няма да могат да устоят срещу такива чудовища. Дори само елементът на страха ни дава огромно преимущество. А във всички големи градове по света има подобни складове със същества. Целият свят ще потъне в хаос до броени дни.

— Ами онези Древни, които откажат да напуснат земята, за да се бият с Коатликуе в Сенкоцарствата? — попита Вирджиния. — И безсмъртните, които не са на страната на Тъмните древни? Те ще се опълчат на чудовищата.

— О, точно на това разчитам — промърмори Дий. Две от връзките паднаха от пакета, който той човъркаше, но докторът не съумяваше да развърже третия възел. Погледна към жената. — Би ли…?

— Изобщо не припарвам до това нещо — рече Вирджиния. Измъкна от една скрита в ръкава й кания къс и плосък нож и го подхвърли на Магьосника. Той ловко го улови и сряза последния възел.

— Знам местонахождението на повечето Древни, Потомци и безсмъртни на земята. След като излязат от скривалищата си, ще мога да ги очистя един по един. Щом приключа, ние с теб ще останем единствените безсмъртни на тази планета. Моите Древни господари някога ми я бяха обещали: сега ще си я взема при свои условия.

— И ще я поделиш с мен — напомни му Вирджиния.

— И ще я поделя с теб — съгласи се той.

— Все още не си ми казал за какво ти трябвам аз — рече Деър.

— О, скъпа, ти си от ключово значение за моя план. — Той спря да работи, вдигна очи и се усмихна лукаво. — Винаги съм знаел, че накрая ще се съберем.

— Нима?

— Много си приличаме, ти и аз.

— Сигурна съм в това — промърмори Деър. После наведе глава и замълча. Дий я бе познавал почти цял живот и въпреки това нямаше представа каква е точно и на какво е способна. Беше отраснал през Елизабетинската епоха и тя бе оформила представата му за жените. Деър бе убедена, че това е една от причините той — както и Макиавели — непрекъснато да подценява Пернел Фламел.

Дий внимателно разгъна зелената кожа, за да разкрие още един меч, досущ като първия.

— Мечове-близнаци — каза Вирджиния Деър изненадано. — Това трябва да е Жуайоз, мечът на Карл Велики.

— Първия меч, който някога съм притежавал — рече Магьосника. — А сега имам пълния комплект. — Той положи Екскалибур и Кларент до другите два.

Сега, когато мечовете лежаха заедно върху стъклото на масата, сходството им бе очевидно — всички бяха с дължина около петдесет сантиметра и издялани от цял каменен къс. От четирите само Кларент беше грозен и без блясък — останалите бяха гладко полирани и отразяваха светлината. Вирджиния забеляза някои дребни разлики в шарките по дръжките им, но ако не беше гледала как Дий ги подрежда, съмняваше се, че би могла да ги различи — освен Кларент, разбира се.

— След като намерим и избием всички останали Древни, Потомци и безсмъртни по света, ще използвам мечовете, за да унищожа входовете към Сенкоцарствата. Тогава земята наистина ще бъде наша.

— Много умен план, убедена съм — каза Деър. — Имам само един въпрос.

— Само един ли?

— Защо аз?

Дий я изгледа неразбиращо.

— Ти си планирал всичко толкова грижливо: за какво съм ти нужна аз? — Магьосника отвори уста, но Деър вдигна ръка, за да го спре. — И през ум да не ти минава да ме лъжеш — прошепна тя. — Не и когато на масата пред мен има четири меча. — Макар че усмивката не слезе от устните й, заплахата бе явна.

Англичанинът кимна.

— Дойдох при теб, защото… ами, вече ти казах: ти си от ключово значение за моя план. Имам нужда от флейтата ти.

— Флейтата ми ли? — Вирджиния бе напълно слисана.

Дий изглеждаше леко смутен.

— Ами, да. Когато чудовищата бъдат пуснати в града, бих могъл да ги контролирам в продължение на няколко дена. Но след като се нахранят и почнат да вилнеят, ще загубя власт над тях… — Гласът му заглъхна в очакване на реакцията на Деър.