Майкъл Скот - Некромантът

— Благодаря — отвърна Вирджиния Деър с усмивка. — Искам да знаеш, че ти плати за всичко и е много скъпо.

— Винаги си имала скъп вкус — рече Дий.

Под черното, дълго до кръста палто от глиганска кожа, украсено с голямо количество ресни, Вирджиния носеше избелени джинси, червена риза в стила на Дивия запад и черен колан от гущерова кожа, който бе в тон с черните й каубойски ботуши. Тя се отпусна в един стол срещу английския магьосник, вдигна крака върху ръба на бюрото и се втренчи в него над плота от черен мрамор.

— Бях забравила какви страхотни бутици има в Сан Франциско.

— Кога за последен път си била тук? — попита той.

— Не много отдавна — рече тя неопределено, — но знаеш, че не обичам да прекарвам дълго време в Америка — това място ми навява прекалено много тъжни спомени.

Дий кимна. Той избягваше Англия по същата причина.

— Как са ръцете ти? — попита тя, сменяйки темата.

— Наболяват — рече Дий, като ги вдигна. — Това, което ме дразни, е, че ако можех да използвам аурата си само за миг, щях да ги изцеря.

— Да, и щеше да разкриеш присъствието си на всяко същество в този град.

Магьосника кимна.

— Именно.

— Предполагам, че имаш план? — попита Деър.

Дий се облегна в стола си и се завъртя, за да впери отново поглед в града.

— Аз винаги имам план — каза той. — Точно върху него размишлявах, когато ти влезе. Почти всичко съм избистрил. — Магьосника посочи неопределено някъде в тъмната нощ. — Алкатраз е там. Сега моята компания притежава острова и достъпът до него е ограничен. Всички килии са пълни с чудовища и има един сфинкс, който обикаля свободно.

Вирджиния Деър потрепери.

— Мразя тези създания.

— Полезни са. Мислехме, че той ще е в състояние да контролира Пернел Фламел. Но грешахме.

— Ние ли?

— Аз и моите господари — поясни Дий.

Вирджиния заобиколи бюрото и застана до английския магьосник.

— Красиво е — каза тя.

— Любимата ми гледка — промърмори Дий.

За разлика от офисите му в Лондон и Ню Йорк, които бяха толкова високо, че човек едва виждаше улиците долу, тук можеше да хвърли поглед над Пайъниър парк и да види Сан Франциско, проснат под него, толкова близо, че сякаш би могъл да го докосне. Насреща бе триъгълният силует на небостъргача на „Трансамерика“, нашарен със светлинки на фона на нощното небе.

— Знаеш, че господарите ти няма да мирясат, докато не те заловят — каза тихо Вирджиния.

— Знам го.

— Всеки миг, в който оставаш на свобода и ненаказан, е обида за тях. Те ще загубят положението си сред другите Древни. Трябва да те превърнат в пример.

Дий отново кимна. Виждаше себе си и Вирджиния, отразени в тъмното стъкло. Изглеждаше сякаш се носят над града.

— Ти си убила господаря си… и все пак никой не те е подгонил — каза той.

Вирджиния се изсмя, но звукът бе неуверен и фалшив.

— Не съм убила господаря си. Глупакът стана едновременно надут и небрежен. Направи грешката да оспори властта на една жена-сърна 59 59 В индианската митология: жена, която може да се превръща в сърна. — Б.пр. , а после обиди нея и племето й от превръщенци.

— И какво стана?

Вирджиния се изсмя отново.

— А ти какво мислиш? В тези земи е имало жени-сърни дълго преди Древните да избягат от Дану Талис. Те знаят всяка скрита пътечка, таен проход и лей-портал и къде се свързват помежду си. В един миг моят Древен се намираше в Оклахома и заплашваше жената… а в следващия се озова в Бедуотър 60 60 Най-ниската точка в Долината на смъртта и в цяла Северна Америка. — Б.пр. , насред Долината на смъртта в разгара на лятото. Мисля, че е използвал аурата си, за да се охлажда през първите няколко дена… докато тя се изтощи. — Вирджиния внезапно плесна с ръце и Магьосника подскочи. — Накрая аурата му го погълнала в огнено кълбо. Не останал дори прах.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Дий.

— Бях там — каза небрежно Деър. — Кой мислиш, че заведе жената-сърна при него? — Тя потупа Дий по рамото. — Беше ми дошъл до гуша: лъжеше ме прекалено често и даваше обещания, които нямаше намерение да изпълни. — Гласът й спадна до шепот и пръстите й се свиха леко. — Не допускай същата грешка.

— Няма — отвърна Дий, който през цялото време наблюдаваше отражението на жената.

— Е, докторе, кажи, какво ще правим? — попита Вирджиния.

Дий се изправи сковано на крака. Без да каже нито дума, прекоси стаята и влезе в малък частен асансьор. Деър се поколеба за миг и го последва. Асансьорът беше тесен и неудобен, очевидно предназначен за един човек. Магьосника натисна много внимателно с обгорения си пръст бутона с надпис „Аварийно спиране“. Той засия в мътно синьо и вратите се затвориха със съскане.