Майкъл Скот - Некромантът

Алхимика кимна утвърдително.

— Нека е Огнена магия.

— Струва ми се, Прометей каза, че никога вече няма да обучава никого — обади се Софи.

— Древния си промени мнението — отвърна Пернел, вперила поглед в момичето.

— Прометей винаги ще стори онова, което е правилно — рече тихо Софи и Джош се сепна, долавяйки в гласа й съвсем слаба следа от акцента на Вещицата. После тя се обърна да го погледне. — Готов ли си?

Той кимна.

— Така мисля…

— Добре, да вървим тогава.

Алхимика поклати глава.

— Древния иска само Джош — каза той с глас, малко по-силен от шепот. — Каза, че теб не желае да те вижда повече.

Софи изглеждаше изненадана. Заля я чувство на безкрайна тъга.

— Мисля, че го плашиш — добави Пернел.

Никола погледна към Джош.

— Древния се съгласи да те обучи. Това е голяма чест; Прометей не е имал ученик от много отдавна.

— Мислех, че Сен Жермен е научил Огнената магия от него — рече Джош.

Никола поклати глава и се изсмя. Смехът му излизаше дълбоко от гърдите и бе влажен и хриптящ.

— Сен Жермен открадна огъня от Древния. Каквото и да правиш, гледай да не споменаваш името му. Прометей го мрази. Всъщност мисля, че повечето Древни мразят Сен Жермен. Той има дарба да ядосва хората.

Сен Жермен вдигна ръцете си и разпери пръсти. По върховете им лумнаха многоцветни пламъчета. В трепкащата им светлина лицето на безсмъртния изглеждаше свирепо.

— Не ме заплашвай, Зелени човеко — изръмжа той с отчетлив акцент. — Ще изпепеля тази гора, без да ми мигне окото.

Таммуз се отдръпна. Отразената светлина се стичаше по сребърната му маска, при което изглеждаше, че металните листа трептят на вятъра.

Дриадите, със стрели на изпънатите си лъкове, погледнаха към Зеления човек, чакайки указания.

Таммуз се поколеба и Сен Жермен моментално пристъпи напред. Беше запретнал ръкавите си, оголвайки татуираните на ръцете си пеперуди. На светлината на пламъците изглеждаше, сякаш крилцата им пърхат леко.

— Дойдох тук да сключа сделка с теб, господарю Таммуз, може би дори да те моля. И със сигурност не за да те заплашвам. Ти обаче знаеш на какво съм способен, така че не ме притискай. — Той направи пауза и добави с ледена усмивка: — Спомни си какво стана с безценната ти гора в Русия през 1908-а 55 55 На 30 юни 1908 година в Сибир пада Тунгуският метеорит. При взрива и последвалия пожар са унищожени огромни горски масиви. — Б.пр. .

— Вървете си… вървете си веднага. — Зеления човек махна с ръка и дриадите изчезнаха обратно в гората, а хамадриадите се стопиха в дърветата.

Птелея си тръгна последна.

— Господарю, съжалявам. Аз не…

— Това няма нищо общо с теб — избоботи Таммуз. — Обвинявам тези двамата — той посочи към Шекспир и Паламед, — и особено теб, сър рицарю.

Паламед се изпъна и зелената му аура припламна за момент.

— Дойдохме да поговорим — каза той — и да подкрепим молбата на брат си, нищо повече. Освен това — добави бавно, — очаквах да бъдем изслушани, а не да се отнасят с нас по такъв начин и да ни заплашват. Сен Жермен е мой приятел — даже нещо повече от приятел, той е мой брат по оръжие — и се намира под моята закрила. Щом заплашваш него, заплашваш и мен.

Въпреки сребърната маска, смайването на Зеления човек пролича ясно. Гласът му издаде неговата изненада.

— Как смееш да ми говориш така! Да не си полудял, Паламед? Този чародей да не би да те е омагьосал? Имаш ли някаква представа кой е този твой приятел? Знаеш ли какво е направил?

— Не знам. И не ме интересува. Не сме дошли да говорим за това.

— А може би трябва. Виж го само… — Древния махна с ръка към Сен Жермен. — Да ме заплашва! Да заплашва моята гора, моите създания! Да носи прокълнатия огън в сърцето на моето царство! — Таммуз протегна облечената си в сребърна ръкавица длан. — Той може да е недосегаем за мен, но ти не си. Достатъчно е само да те пипна с ръка. Аз ти дадох безсмъртие; мога да си го взема с едно докосване.

Уилям Шекспир излезе иззад Паламед и застана между рицаря и Древния.

— Обаче не си мой господар и нямаш власт над мен. — Очилата на Барда се плъзнаха надолу по носа му и той изгледа Древния над черните рамки. Усмивката му бе страховита. — И се съмнявам, че имаш някаква представа какво мога да ти причиня. — Той се приведе напред. — Ядосай ме и ще ти покажа истинската сила на думите… и повярвай ми, когато приключа с теб, ще ти се иска Сен Жермен да е изпепелил безценната ти гора.

Дълго време единственият звук в нощта бе тихото пропукване на пламъците върху пръстите на Сен Жермен. Една огнена капка падна от палеца му на земята. Листата се сгърчиха и почерняха, и въздухът внезапно се изпълни с миризма на изгоряло.