Майкъл Скот - Некромантът

— Виж, ясно е, че Никола вече не командва…

— Джош — прекъсна го Софи със смях. — Не мисля, че той изобщо някога е командвал. Пернел призна, че тя е убедила Никола да те наеме. Явно интервюто ти не е било особено успешно — добави тя и преди брат й да успее да отговори, продължи:

— И пак тя е внушила на Бърнис да ме наеме в кафенето.

— Е, и коя е Пернел Фламел? — попита Джош. Отиде до сестра си и се вгледа в очите й. — Какво помни Вещицата за нея?

— Още докато задаваше въпроса, имаше чувството, че знае отговора.

Софи направи гримаса на безсилие.

— Опитвам се да си спомня… но това е една от празнините.

Джош кимна. Не беше изненадан.

— Само че Вещицата трябва да помни Пернел.

Софи кимна.

— Трябва. Прекарала е с нея десет години.

— И ти не си спомняш нищо от това време? — попита невярващо Джош.

— Нищичко. — Тя се намръщи. — Спомените са там — почти успявам да ги уловя, но те просто ми се изплъзват, когато опитам да се съсредоточа върху тях.

— Чудя се защо ли — промърмори Джош, крачейки из стаята.

— Не се тревожа за това. Ще си спомня. Минала е по-малко от седмица, откакто Хеката ме пробуди и Вещицата ми даде спомените си. Мисля, че те още улягат.

Джош спря пред старомодния хладилник, отвори го и надникна вътре. Трепкаща жълта светлина обля стаята.

— А възможно ли е някой да ти пречи да си спомниш? — попита той, преструвайки се, че това е съвсем обикновен въпрос.

— Като например Вълшебницата ли? — попита Софи със съвсем слаба нотка на съмнение в гласа.

— Като например Вълшебницата — повтори Джош. Изправи се и се обърна с лице към сестра си. — Никола ни казва, че спомените на Вещицата могат да те завладеят. Пернел казва, че не могат. Но ти не можеш да си спомниш какво знае Вещицата за Вълшебницата. Това е много странно, не смяташ ли?

— Много е странно — съгласи се неловко Софи. — Мислиш, че Пернел ме лъже?

— Софи, аз мисля, че всички ни лъжат. Спомни си какво каза Скати — не вярвайте на никого…

Сестра му кимна и довърши изречението заедно с него:

— … освен един на друг.

Джош затвори вратата на хладилника.

— Съвсем празен е. Чудя се какво ли яде един Древен.

— Повечето не ядат — отвърна незабавно Софи. Намръщи се, когато тази информация изскочи в главата й. Защо можеше да си спомни това, а не нещо по-важно? — Те имат различна обмяна на веществата в сравнение с човеците…

Джош се обърна да погледне близначката си, преди тя да е довършила обяснението.

— Интересно.

Софи подскочи, изненадана от гнева в гласа на брат си.

— Кое?

— Ти нарече човешката раса човеци — каза той тихо. — Никога по-рано не съм те чувал да ги наричаш — да ни наричаш — така…

— Така ги нарича Вещицата — отвърна тя.

— Именно. Може би не Никола греши… а Пернел.

Софи поклати глава.

— Аз вярвам на Вълшебницата — каза тя твърдо и преди брат й да успее да отговори, скръсти ръце и се извърна, оглеждайки стаята. — Впрочем къде се намираме? — попита, умишлено сменяйки темата.

Джош си пое дълбоко дъх и се зачуди дали да не опита да продължи разговора, но от опит знаеше, че след като Софи е скръстила ръце и се е извърнала, значи е взела решение. Ако я притиснеше, щяха да се скарат, а това бе последното нещо, което искаше в момента. Можеше да се надява само, че тя ще обмисли малко по-внимателно нещата, които й е казала Вълшебницата.

— В къщата на Прометей в Пойнт Рейес. Огледах я бегло. Наистина сме откъснати от всичко. Има една главна постройка и около дузина малки къщурки, разпръснати около нея. Ние сме в една от тях и трябва да ти кажа, че е голяма дупка.

Той се зае да преглежда чекмеджетата. Едно съдържаше множество най-разнообразни ножове, вилици и лъжици, но всички те бяха мътни и потъмнели, сякаш никой не ги бе докосвал от години. Друго бе претъпкано с ленени кърпи за съдове. Джош извади няколко — бяха сиви и вкочанени от старост и на тях бяха изобразени туристически забележителности от различни европейски градове: Бъкингамският дворец в Лондон, Айфеловата кула в Париж, Бранденбургската врата в Берлин, Кралският дворец в Мадрид, Акрополът в Гърция и накрая, на дъното на купчината, египетските пирамиди. Джош разгъна една кърпа и облак ситен прах изпълни въздуха. — Чудя се кога за последен път някой е отсядал тук — каза той.

Повей на студен въздух го накара да се обърне. Софи бе отворила вратата на кухнята и бе излязла във влажната нощ. Светлините на Сан Франциско изпълваха небето на юг с оранжево сияние.