Майкъл Скот - Некромантът

Тръгнаха предпазливо напред, като осъзнаваха, че с ограниченото си зрение, слух и дори обоняние, се намират в неизгодна позиция. Сред високата трева можеше да се крие какво ли не.

— Змии — каза изведнъж Жана.

Скати подскочи и се завъртя.

— Къде?

— Никъде. Просто осъзнах, че не сме виждали нито една змия, откакто пристигнахме. А това място би трябвало да гъмжи от тях. Особено тук, в тревата; това е идеалната среда за змиите.

Изминаха още половин дузина крачки и тревите изведнъж свършиха. Точно пред тях се простираше блестяща синя водна повърхност, която изобщо не трепваше, и в нея се отразяваха редиците неподвижни бели облаци в небето.

А на една скала край реката седеше мъж, увит в дълго кожено наметало с качулка. Той обърна глава към тях и те видяха, че долната половина на лицето му е закрита с шал, така че се виждаха само чифт ярки сини очи.

— Скатах Сянката и Жана д’Арк. Къде се губите? Толкова отдавна ви чакам. Добре дошли в моя свят. — Закачуленият мъж се изправи и разпери широко ръце, и те видяха металната кука на мястото на лявата му длан.

Софи отвори очи и пред нея изплува лицето на Джош. Видя как върху него се изписа израз на облекчение. Сините му очи изведнъж се наляха със сълзи.

— Здрасти, сестричке — прошепна той, но гласът му трепереше. Изкашля се и опита отново: — Здрасти, сестричке. Как се чувстваш?

Софи вдиша бавно и дълбоко, докато обмисляше въпроса му. Чувстваше се… всъщност чувстваше се добре. Повече от добре; чувстваше се страхотно — будна, силна и с бистра глава. Надигна се и се огледа наоколо. Лежеше върху тясна кушетка в малка стаичка, която изглеждаше, сякаш е била обзаведена някъде през 60-те години. Стените бяха покрити с ужасни кафяви тапети с черни и червени кръгове, в тон със завесите и кафявия линолеум на пода. Имаше малка кухненска маса, покрита с яркочервена мушама, и само два от четирите стола около нея бяха еднакви. Стаята бе сумрачна и миришеше на застояло, като че ли не бе използвана дълго време. Единствената светлина идваше от една покрита с паяжини лампа върху масичка в ъгъла.

— Добре съм — каза тя, изправи се и се обърна да погледне през прозорците. С изненада видя, че нощта е паднала, и автоматично погледна към китката си, но часовникът й го нямаше.

— Колко дълго спах?

— Повече от четири часа.

— Четири часа! Колко е часът? — попита тя. Последното, което си спомняше, бе, че гледаше Прометей…

Джош подаде на Софи часовника й, който бе държал в ръка.

— Използвах твоя. Батерията на моя е изтощена — обясни той.

— Сега тъкмо минава осем. — Той изгледа по-внимателно сестра си. — Сигурна ли си, че си добре? Когато чух гласа на Вещицата да излиза от устата ти, помислих, че най-сетне те е завладяла изцяло.

— Не се тревожи, Джош. Това няма да се случи — каза нежно Софи. Изсмя се на удивеното му изражение. — Никола грешеше. Пернел ми каза, че спомените на Вещицата никога няма да надвият моите.

— И ти й вярваш? — попита предпазливо Джош. Наблюдаваше внимателно сестра си. Щом примижеше, му се струваше, че вижда ефирна следа от сребърната й аура — дали си въобразяваше, или в нея наистина имаше слаб оттенък на кафяво… цвета на аурата на Вещицата от Ендор?

— Да, вярвам й — заяви Софи.

Джош поклати глава.

— Соф, внимавай. Мисля, че не бива да вярваме на никого от тях двамата. А колкото повече научавам за госпожа Фламел, толкова по-малко й вярвам.

Софи усети как я жегва леко раздразнение при тези думи на брат й. Да, Никола не заслужаваше доверие; бяха разбрали, че той крие информация от тях. Но със спомените и знанието на Вещицата от Ендор в себе си, тя със сигурност би усетила, ако Пернел я лъжеше.

— Пери е чиракувала при Дора около десет години. Каза, че ако Вещицата е искала да превземе мислите ми, лесно би могла да го направи, докато ме Пробуждаше. — Софи се усмихна отново на брат си. — Така че напразно сме се тревожили: Никола е грешал. Добре съм. Наистина съм добре.

Джош премигна объркано. Това не му звучеше правилно; когато в Лондон Никола им разказваше за силата на спомените на Вещицата, изглеждаше толкова уверен и като че ли дори самият той бе леко уплашен.

— Кажи ми… какво точно ти каза Пернел? — попита той.

— Каза ми… — Софи се намръщи, опитвайки се да си спомни точните думи. — Каза, че Никола ни е казал онова, което той смятал за вярно, а после добави, че той често грешал. Каза, че допускал грешки. Точните й думи бяха: „Никола често греши“.