Майкъл Скот - Некромантът

— Къде искаш да бъдеш, Вирджиния? — Гласът на Дий представляваше дрезгав шепот.

— Където и да е, само не тук.

Кукубутите вече почти бяха стигнали до тях и кръжаха предпазливо около двата меча. Гарваните се смееха с гласа на Один.

— Знаеш ли къде искам да бъда аз? — попита Дий. Ръцете му описаха във въздуха два огромни идеални кръга — пламтящ червен и пропукващ син. Те се припокриха в средата, за да образуват дълъг овал, който заблестя като топящ се лед.

— Джон, плашиш ме.

— Искам да се върна у дома — рече Дий.

Пристъпи в овала и изчезна. Моментално огънят започна да гасне, а ледът — да се топи. Кукубутите нададоха вой и се метнаха напред; гарваните заграчиха.

Вирджиния Деър затвори очи и се хвърли в горящия и топящ се овал…

… и ги отвори отново. Слънце грееше в лицето й. Тя вдиша топлия солен въздух и откри, че лежи върху трева и чува шум от улично движение. Свиреха клаксони и изведнъж й хрумна, че това е най-мелодичният звук на света. Тя се надигна и се огледа. Дий седеше до нея. Екскалибур и Кларент лежаха на земята до доктора, около единия имаше локвичка лед, а около близнака му — обгорена земя.

— Джон, ръцете ти — рече ужасено Вирджиния.

Дий вдигна ръце. И двете бяха обгорени до черно, плътта бе напукана и грозна и върху нея започваха да се образуват мехури.

— Леко се отървах. — Той направи гримаса.

Вирджиния стана и се огледа. Чуваше гласове наблизо. Отвсякъде я заобикаляха дървета и тя можеше да види върховете на близките сгради. Едната от тях — кула — й изглеждаше позната. Много, много позната.

— Джон, какво направи? Къде сме? Кажи ми, че това не е друго Сенкоцарство.

— Изведнъж осъзнах какво могат да правят мечовете — рече тихо Дий. — Не, осъзнах е грешна дума. Казаха ми на какво са способни мечовете. — Когато се обърна да погледне към Вирджиния, тя забеляза в сивите му очи миниатюрни сини и червени точици като късчета лед и въгленчета. — Древните са създали Сенкоцарствата с помощта на мечовете… но Архонтите са ги използвали, за да направят лей-порталите.

— Ти си направил лей-портал! — Вирджиния го изгледа потресено. — Това е много впечатляващо дори за теб, Джон. А какво стана с кукубутите и гарваните?

— Затворени са там навеки… освен ако Один не отиде да прибере любимците си.

— Как ни пренесе тук? — попита Вирджиния.

Усмивката на Дий стана болезнена.

— Просто видях къде искам да бъдем… — Той внезапно млъкна и погледна пак ръцете си. — Знаеш ли, започват наистина да ме болят.

— Сложи им алое вера 53 53 Тропическо растение с лечебни свойства или мехлем от него. — Б.пр. — каза автоматично Деър. — И къде точно се намираме?

— В Пайъниър парк, Сан Франциско. — Той завъртя глава към кулата „Койт“, издигаща се над върховете на дърветата. — На пет минути от дома ми.

— Значи има четири луни и това е добра новина? — Жана д’Арк стоеше на входа на пещерата и гледаше четирите луни — едната огромна и жълта, другата малка с червеникавокафяв оттенък; третата ярко изумруденозелена, а четвъртата бе безцветна. Слабичката французойка приглади с пръсти късата си момчешка коса. — Има толкова много неща, които не знам, и астрономията не ми е сред силните предмети, но дори аз съм наясно, че земята няма четири луни и никога не е имала.

Лунната светлина правеше червената коса на Скати черна, а кожата й — още по-бледа от обичайното. Очите й бяха като сребърни огледала.

— Не разбираш ли какво означава това? — попита тя развълнувано.

Жана поклати глава.

— Означава, че се намираме в Сенкоцарство.

Жана продължаваше да я зяпа неразбиращо. Четири точици светлина се отразяваха в сивите й очи.

— Значи не сме в миналото.

— Не — отвърна Скати, като хвана приятелката си за ръцете и ги стисна силно. — Не сме.

— И това е хубаво?

— Ако бяхме в миналото, щяхме да сме заседнали там без никакъв изход. Или поне аз не бих могла да измисля никакъв изход, освен някой да се върне през времето и да ни открие, а вероятността да засекат точното ни местонахождение би била астрономически малка. Тогава единственият начин да се върнем в собственото си време щеше да е, като живеем около милион години.

— Това възможно ли е изобщо?

— На теория, да. Древните и Потомците могат да живеят невероятно дълго, но за човеците не съм сигурна. Виж какво стана с бедния Гилгамеш след десет хиляди години. Мисля, че тялото може да продължава да живее, но умът се прекършва под тежестта на всички спомени и преживявания.