Майкъл Скот - Некромантът

— За мен сестра ми е мъртва — извика Прометей с усилен от шлема глас. — Тя ме предаде… предаде всички ни.

Бронята на Софи избледня, стана прозрачна като кристал, разкривайки момичето вътре. Очите й бяха изцяло сребърни, като огледала върху лицето й.

— Тя направи онова, което трябваше — каза Софи. Изведнъж аурата й изчезна напълно, издигна се от тялото й на сребърни капки и когато момичето заговори, се разнесе дрезгавият старчески глас на Вещицата от Ендор. — Малки братко, сторих каквото бе необходимо, и го направих заради теб. Ти цял живот си ме защитавал и плати ужасна цена за това. Да, аз отидох при Хронос и пожертвах очите си, но го направих, за да мога да виждам изменчивите нишки на времето, така че винаги да бдя над теб и Да те пазя.

— Зефания… — прошепна Прометей.

Ауралната броня се стече по тялото му и образува локвичка в нозете му, преди да попие в земята. Около него израсна трева, нашарена със ситни алпийски цветчета.

Софи се обърна към Древния.

— Светът ще свърши — продължи тя с гласа на Вещицата. — Видях го във всяка времева нишка… освен в една. Само в една има шанс, макар и минимален, светът да оцелее. Помниш ли как ние двамата се борехме за новосъздадените човеци, Малки братко?

Онемял от потрес, Прометей успя само да кимне.

— Сега е време други брат и сестра да направят същото. И те се нуждаят от помощта ти, Малки братко.

Прометей заклати глава. Зелените му очи бяха пълни с огнени сълзи.

— Моля те, не искай от мен…

В гласа на Вещицата прозвуча гняв.

— Твоята аура даде на човеците искрата на живота. Ти си техен баща и като всеки баща имаш отговорност към семейството си. Ако откажеш, обричаш човеците на унищожение. — Софи се олюля и Джош се втурна да я подхване. Нишки от златната му аура се увиха около нея, като съскаха, пращяха и мятаха искри при допир с тялото й. Тя потрепери, а когато отвори очи, те отново бяха яркосини. Клепките й пърхаха и Софи замига силно, местейки поглед от Прометей към Джош. — Не ме разочаровай. Винаги толкова съм се гордяла с моя Малък брат — прошепна тя, преди да загуби съзнание.

— Мразя лей-портали! — изпищя Вирджиния Деър, когато потънаха в ледената вода.

— Сега ли ми го казваш? — извика Дий.

Пропадаха все по-надолу и по-надолу… а после изведнъж около тях вече нямаше вода, а само непрогледен мрак.

— А особено много мразя тези, при които пропадаш… — Гласът на Вирджиния звучеше глухо, сякаш говореше в тясно пространство. — Не си падам и по тези, при които скачаш.

Доктор Джон Дий опита да се ориентира, но в този мрак не бе сигурен, че може да различи горе от долу.

— Какво ще кажеш за малко светлина? — обади се Вирджиния. — Мисля, че в момента ще ни дойде добре.

— Някой някога казвал ли ти е — започна Дий, — че говориш прекалено много?

— Не. — Вирджиния звучеше искрено изненадана. — Така ли е? Предполагам, че да. — Гласът й се промени и стана свиреп.

— Но само когато пропадам през лей-портал в пълен мрак! В такъв случай може би имам да кажа това-онова.

Ушите им изпукаха и ги лъхна поредица от ужасни миризми, сякаш току-що бяха пропаднали през зловонни облаци.

Изведнъж всяко чувство за движение изчезна. Още се намираха в черна пустота.

— Имаш ли кибрит? — попита Вирджиния.

— Кибрит ли? — рече объркан Дий.

— Мислех, че вие магьосниците винаги носите кибрит. За да си палите свещите. Нали магьосниците все палят свещи?

— През последния век използвам електрическо осветление — промърмори Дий. — Не нося кибрит.

— Много е тъмно — каза Вирджиния, изтъквайки очевидното.

— И страшно.

— Не ми казвай, че се боиш от тъмното.

— Не от тъмното, докторе, а от онова, което живее в него.

Дий бръкна с въздишка под палтото си и извади каменния меч. В мига щом ръката му докосна оръжието, то засия — отначало в сиво, а после в синьо, след това лумна в яркобяло, преди изведнъж да запламти в червено, разпръсквайки около тях студена светлина. От меча се виеха огнени езици, но този огън бе мразовит и оставяше във въздуха въртящи се дребни частици лед.

— Хммм… няма кой знае какво за гледане — каза Дий, като се озърна.

Вирджиния Деър стоеше до него. Лицето й изглеждаше страховито в светлината на студените червени пламъци. После тя се обърна бавно.

— Мисля, че ми харесваше повече, когато не можех да виждам.

Еднообразен равен и гол сив пейзаж се простираше във всички посоки. Единствените отпечатъци в ситния прах под краката им бяха от техните стъпки.