Майкъл Скот - Некромантът

— Това вълци ли са? — попита Жана.

— Мечи вълци — поправи я Скатах. — Прародители на съвременния вълк и също толкова смъртоносни. И на всеки един, който виждаш, има поне още дузина, които не виждаш.

— Виждам четири.

— Е, значи там има голяма глутница, която ни наблюдава.

За първи път в изключително дългия си живот Скатах започваше да мисли, че може би е в беда. В сериозна беда. Това беше ситуация, в която дори бързината й и специалните й умения не бяха от полза. Тя метна още един камък в мрака и чу как той улучи плът. Хвърли още един в посоката, накъдето смяташе, че ще побегне създанието. Някакъв вълк излая уплашено.

— Тя стреля и улучва право в целта! — прошепна Скатах.

Намираха се на това място само от няколко часа и вече привличаха вниманието на едрите хищници. Скатах не се съмняваше, че ще съумее да ги отблъсне, а Жана почти не й отстъпваше в битка, но рано или късно някоя от тях щеше да бъде ранена. И макар че и двете бяха безсмъртни, това не значеше, че са неуязвими — ако раната бе достатъчно тежка, щяха да умрат. Порязване от тигърски нокът, ухапване или дори драскотина бързо щяха да се инфектират. Нейният метаболизъм можеше да й помогне да се изцери… ако се хранеше. Проблемът беше, че на това място нямаше с какво да се храни — освен с Жана… а тя никога не би направила това.

Вампирският клан на Скати не бяха кръвопийци; имаха други потребности. И макар че тя рядко — много рядко — се нуждаеше от храна, рано или късно щеше да изпита глад. Жана също щеше да има нужда от храна; тя беше вегетарианка, но знае ли човек какво бе безопасно да се яде на това място и в този период?

Сянката вдиша дълбоко, поемайки чистия нощен въздух, и се отпусна назад, подпряна на протегнатите си ръце, за да огледа пейзажа. Наблизо изрева лъв и някакво по-дребно същество изквича тревожно.

Бе живяла по-дълго, отколкото си представяше някога, беше виждала как цивилизации се въздигат и рухват, и се въздигат отново. Бе преживяла най-хубавото и най-лошото в човешката история. През дългия си живот бе правила грешки и макар че не й беше в природата да се извинява за стореното, имаше някои неща, които би променила. Най-много съжаляваше за това, че бе обучила Кухулин; беше взела едно момче и го бе превърнала във воин, което в крайна сметка го бе убило. Може би трябваше преди това да намери някой Древен господар, който да го направи безсмъртен. Интересно, не се бе сещала за Кухулин от векове; толкова неразривно бе сплетен той със спомените за сестра й, а тези спомени бяха болезнени.

Ако можеше да изживее живота си отначало, никога — ама никога — не би се скарала с близначката си. Когато родителите и брат й я пренебрегваха, винаги можеше да разчита на Ифа. Тя винаги я бе обичала безусловно.

Скатах сви крака към гърдите си, обхвана пищялите си с ръце и опря брадичка върху коленете си. Отдавна не бе мислила за своята сестра. Зачуди се дали Ифа още е на земята. Смяташе, че е. От време на време чуваше слухове за червенокоса и бледокожа жена-воин или пък попадаше на истории, които бъркаха нея и Ифа, като смесваха и преплитаха легендите за тях до такава степен, че и самата тя не можеше да ги различи.

Взирайки се в далечината, Скати осъзна, че има голяма вероятност да умре тук. Винаги, когато бе мислила за смъртта, си представяше, че тя ще дойде в някоя драматична битка и ще бъде велика и славна, така че името й да се помни с поколения. Не й харесваше идеята да умре на това самотно място като плячка на гигантски праисторически зверове. Една внезапна мисъл я накара да се надигне. Някога й бяха казали, че ще умре на екзотично място. Е, нима имаше нещо по-екзотично от плейстоценската епоха?

Скатах вдигна глава към небето. То бе безоблачно, а звездите грееха тъй ярко, че чак осветяваха слабо земята. Тя започна да търси съзвездията. Те се бяха разместили по небосвода през вековете, които бе преживяла на земята, но ако откриеше Полярната звезда, щеше да може да намери…

Огромният сив вълк скочи от мрака с раззинати хищни челюсти и стичаща се по козината му слюнка.

Скати се хвърли по гръб и краката й се стрелнаха, улучвайки звяра в гърдите, надигнаха го високо във въздуха и го запратиха в нощта. Чу се само едно смаяно изквичаване, преди вълкът да се стовари в тревата, а после ръмжене, когато се изправи на крака и се отдалечи в тръс.

Сянката остана да лежи по гръб, взирайки се в нощното небе.

Нещо в звездите не беше наред.

Тя се изправи бавно, излезе от пещерата и огледа небосвода. През него се простираше огромна ивица от светлина, която почти напомняше Млечния път, но в цялостната й форма имаше нещо ужасно погрешно. Трябваше да е арка — но тази тук изглеждаше прекалено права. И накъдето и да погледнеше, не можеше да види Полярната звезда.