Майкъл Скот - Некромантът

— Светът отива към своя край. — За миг изглеждаше, че гласът идва от камъка. — А аз не искам моите създания да са тук, когато това се случи.

— Можеш да останеш и да се биеш — рече Паламед, като излезе в оградения от дърветата кръг и се приближи до камъка. — Правил си го и преди.

— И загубихме — рече гърленият мъжки глас.

Фигурата, която се появи иззад колоната, бе висока и слаба, облечена в дълга бяла роба с качулка, по която имаше сребриста шарка от листа. Сребърна маска с фантастични орнаменти покриваше цялата й глава. Тя изобразяваше лицето на млад мъж, надничащо от буен листак, който се разпростираше извън краищата на маската, така че главата на съществото изглеждаше огромна. Всеки лист бе гравиран в невероятни детайли, чак до жилките и минаващите през тях влакна.

Паламед пристъпи напред и се поклони дълбоко, падайки на едно коляно пред фигурата.

— Господарю Таммуз.

Ръката, която се появи от дългия ръкав, за да се отпусне върху дясното рамо на рицаря, носеше сребърна ръкавица с избродирани по нея горски плодове, листа и увивни растения.

— Обаждането ти беше неочаквано и нежелано — изрече гърлено басовият глас.

Сарацинския рицар се изправи плавно. Беше само около сантиметър по-нисък от господаря си и можеше да види безброй свои отражения в полираното сребро. Яркозелени очи с кафяви точици се взираха през дупките на маската. Зениците им представляваха тесни хоризонтални овали. Не за пръв път Паламед се запита как ли изглежда Зеления човек.

— Какво искаш? — попита Таммуз и от думите му листата на дърветата около него затрептяха.

— Услуга — рече простичко Паламед. Беше репетирал този разговор безброй пъти от Лондон до тук, но не можеше да отгатне как ще реагира господарят му. През вековете, откакто му служеше, бе стигнал до извода, че Таммуз представлява най-опасната комбинация: надменен и непредсказуем.

— Не ми е в природата да правя услуги. — Таммуз отстъпи от резбования камък и се втренчи през сечището към другите двама безсмъртни, които стояха до дървото, погълнало хамадриадата. — А си довел и Барда. — Той се приведе напред и добави високо: — Изобщо не го харесвам.

Уилям Шекспир пристъпи към Древния и направи пресилено елегантен поклон.

— Мразим онова, от което се боим — рече той саркастично. Погледна към рицаря. — Не е ли тъй?

— Тогава не дразни всемогъщия Древен — прошепна Паламед.

— Не ме гневи — предупреди го Таммуз.

Шекспир се разсмя.

— Ти нямаш власт над мен, Зелени човеко.

Таммуз се обърна да погледне третия безсмъртен и над гората се възцари мъртвешка тишина. Когато Древния заговори пак, гласът му бе мек, почти нежен, като вятър, шумолящ в есенни листа.

— Ето че се срещаме отново, Сен Жермен.

Безсмъртният излезе от сенките и се поклони леко.

— Господарю Таммуз — каза той спокойно.

— Най-после. От векове чакам този миг; знаех си, че пътищата ни ще се пресекат отново. Открил съм, че този свят наистина е много малък. — Гласът на Древния стана по-дълбок и въздухът затрептя от него, а листата закапаха от клоните. — Франсис, граф Сен Жермен. Лъжецът. Крадецът. Убиецът!

Изведнъж от гората около тях изникнаха десетки дриади с насочени лъкове и копия. Върху дънерите се появиха лица, а после, една по една, хамадриадите излязоха от дърветата по края на поляната. Таммуз вдигна облечената си в сребърна ръкавица ръка и посочи безсмъртния.

— Убийте го! — изкрещя той. — Убийте го веднага!

С падането на нощта праисторическият пейзаж оживя от звуци: виене, крясъци, врещене и лай.

— Изведнъж осъзнах защо са измрели всичките тези животни — каза Скатах. Седеше с кръстосани крака на входа на една пещера с купчина камъни до себе си. — Вероятно от изтощение. Никое от тях не е можело да спи.

— Аз бих могла да поспя… стига да ме оставиш — изсумтя Жана. Дребната французойка се намираше в пещерата зад Сянката, легнала върху постеля от слама и завита с трева и клонки, които двете бяха отрязали от дърветата и сплели. Тя придърпа одеялото от листа до брадичката си и затвори очи. — Вече спя — обяви Жана и почти незабавно дишането й стана равномерно.

Скатах протегна ръка и оправи една от клонките върху раменете на приятелката си. В непрогледния мрак вдигна от едно листо огромен черен бръмбар и го остави на земята пред входа на пещерата. Той изчезна в нощта, където моментално му се нахвърли животно, приличащо на малка лисица. Скатах поклати глава: в това време и на това място всички бяха или хищници, или плячка.