Майкъл Скот - Некромантът

Били потупа Макиавели по рамото.

— Е, мисля, че мина много добре, какво ще кажеш?

Италианецът стана и изчетка съсипания си костюм.

— Мога да те науча на много неща за преговорите.

— Аз никога не преговарям — рече твърдо Били.

— Един съвет, млади ми приятелю: винаги е грешка да ядосваш Древен. Той каза само, че няма да те убие днес.

— Е, като сме почнали да си даваме съвети, ето няколко и от мен — рече Били. Върна макуахуитъла на рафта, като го наклони така, че слънчевата светлина да се пречупва в черното стъкло и да праща многоцветни отблясъци из сумрачната стая. — Един възрастен стрелец веднъж ми каза никога да не вадя пистолета, ако не смятам да го използвам, и никога, ама никога да не казвам на някого, че ще вадя пистолета. Просто да го правя. — Той се усмихна, разкривайки стърчащите си предни зъби. — Голяма грешка е да казваш на някого какво ще направиш… току-виж решил да те изпревари. — Той се обърна да погледне към отдалечаващата се фигура на Кукулкан. — Когато всичко това свърши, двамата с него ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим…

Макиавели се поклони.

— Харесва ми начинът ти на мислене. — Той излезе навън, премигвайки на слънчевата светлина. — А сега, как ще се върнем на острова?

Били вдигна телефона си.

— Ще се обадя на Черния ястреб.

— Сигурен съм, че ще се изненада да види и двама ни живи.

Американският безсмъртен поклати глава.

— Едва ли. Черния ястреб знае, че съм неубиваем. Опитвал е достатъчно често. — Той млъкна, поразен от една внезапна мисъл. — А какво се случва, ако господарят ти умре? Губиш ли безсмъртието си?

Макиавели поклати глава.

— Не, оставаш си безсмъртен. Няма кой да те командва… и няма кой да ти отнеме безсмъртието.

— Интересно. — Студените сини очи на Били проследиха Древния, докато той изчезна сред тревите. — Мислил ли си някога да убиеш господаря си?

— Никога — каза Макиавели.

— И защо? — попита Били.

— Оставям го за деня, в който ми се прииска безсмъртието да ми бъде отнето, да остарея и да умра.

— В някои от твоите пиеси действието не се ли развиваше в гора като тази? — попита небрежно Сен Жермен.

— Само в комедиите — рече Уилям Шекспир с дрезгав шепот, — а и моите гори бяха населени с по-кротки създания; това място е зловещо.

Паламед спря рязко и Франсис и Уилям се блъснаха в него.

— Вие двамата няма ли да млъкнете? — прошепна той. — Вдигате шум колкото стадо слонове. А повярвайте ми, в тази гора има твари, които дори аз не бих желал да събудя.

— Няма смисъл — промърмори Сен Жермен. — Сигурен съм, че те знаят, че сме тук. Разбрали са го в момента, щом излязохме от колата.

— О, знаят и още как. Някой ни следи — добави Шекспир.

Двамата безсмъртни се обърнаха към него. Макар че в гората цареше непрогледен мрак, усилените им сетива им позволяваха да виждат всичко изненадващо ясно, макар и без цветове. Паламед погледна към Сен Жермен, който поклати леко глава; нито един от двамата не бе усетил, че ги следят.

Шекспир бутна с показалец нагоре големите си очила и се усмихна, като побърза да прикрие зъбите си с ръка.

— В момента ни наблюдава горски дух — ниска, тъмнокожа, красива женска в одежди, които предполагам са оцветени в яркозелено.

— Впечатляващо — каза Паламед. — Откъде знаеш всичко това… — започна той, а после млъкна. — Тя стои зад нас, нали? — попита на латински.

Барда кимна.

— И не е сама, нали? — продължи Паламед на същия език, все така гледайки към Шекспир.

— Не е — съгласи се Барда.

Сен Жермен се обърна бавно и погледна през рамото на рицаря.

— Обзалагам се, че са въоръжени с лъкове — продължи Паламед.

— С лъкове и копия — поправи го Сен Жермен.

Рицарят се обърна, за да застане лице в лице с комитета по посрещането. Шарените им дрехи представляваха идеално маскировъчно облекло, така че му бе нужно малко време да различи дузина жени, пръснати сред дърветата — предполагаше, че има още толкова, които не може да види. Бяха дребни и слабички, с малко по-дълги от нормалното крайници, с големи и скосени очи, а устите им представляваха тънки хоризонтални линии. Паламед ги разпозна като дриади, горски нимфи.

Една от тях, малко по-висока от останалите, пристъпи напред. Държеше къс извит лък и вече бе поставила на тетивата му стрела с черен връх.

— Съобщете имената си. — Гласът й звучеше като шепот на листа.

Паламед се поклони на създанието.

— Добра среща — каза той, използвайки традиционния поздрав, и добави: — Не съм ви виждал преди.