Майкъл Скот - Некромантът

Сянката долови слаб неприятен мирис, взе един камък и го метна в нощта. Нещо изквича и побягна през високите треви.

— Мечите вълци 50 50 Едри праисторически вълци от епохата на плейстоцена. — Б.пр. се върнаха — каза тя тихо. Зад нея Жана захърка съвсем лекичко.

Скатах се усмихна. Доставяше й необикновено удоволствие да знае, че Жана е заспала, уверена, че се намира в безопасност. Скати предполагаше, че това е нещо като безусловната вяра на едно дете в родителите му. После усмивката й помръкна: тя никога не бе имала такава вяра в своите родители. Двамата й бяха почти непознати, сдържани и дистанцирани, и макар че тя ги наричаше мамо и татко, това бяха само наименования; никога не бе влагала чувство в думите. Беше близка с баба си и чичо си, но най-близкото й същество винаги бе била сестра й.

Ифа от Сенките: ето едно име, за което избягваше да мисли от години.

Нещо се раздвижи в тревата и тя метна още един камък, който запрати невидимото създание с трясък в храстите.

Скатах вече рядко мислеше за родителите си. И двамата бяха живи — някой щеше да й съобщи, ако не бяха, — в едно далечно Сенкоцарство, за което твърдяха, че било оформено по подобие на изгубения свят на Дану Талис. Тя не беше ходила там от векове. Не за първи път й хрумна, че колкото и невероятно да изглеждаше, Никола и Пернел Фламел се бяха превърнали в родителите, които никога не бе имала.

Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни кога за първи път бе срещнала семейство Фламел. Беше почти сигурна, че се бе случило в Париж в средата на четиринайсети век, малко след като бяха купили „Книгата на Авраам Мага“. Знаеше със сигурност, че ги бе срещнала в Испания, когато се опитваха да преведат Сборника и определено се намираше в Париж за погребението на Пернел през 1402 година. През вековете пътищата им се бяха пресичали отново и отново. Тя им беше спасявала живота — а и те неведнъж бяха спасявали нейния — и почти случайно двамата се бяха превърнали в нейно семейство. Когато имаше нужда от съвет, отиваше при Пернел, а когато имаше нужда от пари, искаше от Никола.

През десетилетията бе имало и други, които ставаха част от новото й семейство — Жана, например, й беше като сестра, — но проблемът в това, да имаш човеци за приятели, беше, че те остаряваха и умираха, затова през последните няколко века тя гледаше да не се сприятелява с тях. За последен път бе имала кръг от близки приятели, когато свиреше в една готик-пънк група в Германия с още три от нейния вампирски клан. Диви времена бяха. През деня спяха, после по цяла нощ пееха и купонясваха, а в здрачните часове преди разсъмване ловуваха свирепите водни духове никси. Вярно, че докато преподаваше бойни изкуства в Сан Франциско, имаше много ученици и всеки последен петък на месеца ходеше с някои от тях на нощно караоке в местния суши бар, но го правеше просто за да изглежда нормална, а и те бяха по-скоро познати, отколкото истински приятели.

И не беше самотна. Не беше истински самотна…

Но последните няколко дни й бяха напомнили колко й е приятна компанията на човеците. Беше развълнувана от възможността да използва уменията си по предназначение, а не само в доджото. Разполагаше с хилядолетия опит в бойните изкуства; трябваше да го използва за защита на приятелите си. Това я караше да се чувства желана и необходима. Приключението в Париж я бе накарало да осъзнае, че е време отново да поеме по-активна роля в света. Обеща си, че когато всичко това свърши, ще прави каквото винаги е правила за човеците: ще защитава тези, които се нуждаят от защита, и ще наказва онези, които го заслужават.

Точно сега обаче не мислеше, че ще може да спази това обещание.

Сянката се бе намирала в трудни ситуации и преди — затворена в Сенкоцарства, изправена срещу многоброен противник, бореща се с чудовища, а веднъж дори бе сама срещу цяла армия — и въпреки това никога не се бе съмнявала, че ще оцелее и ще се върне вкъщи. Всяко Сенкоцарство си имаше вход и изход — трябваше само да намери този изход. Враговете можеха да бъдат надвити или надхитрени, победени или спечелени на своя страна.

Но това тук беше различно.

В този плейстоценски свят имаше изобилие от врагове — и никой от тях не можеше да бъде измамен или привлечен на твоя страна. Голяма част от растенията бяха отровни или негодни за ядене, а всички животни бяха гладни.

И бяха прекалено много.

След срещата си със саблезъбите тигри, Скатах и Жана бяха видели лъвове, гигантски мечки и безкрайни бизонски стада. Огромни ята от кондори прелитаха през небето с оглушителен плясък на криле. Със спускането на нощта бяха забелязали първите вълци — високи, дългокраки създания, които вървяха успоредно на тях във високата трева.