Майкъл Скот - Некромантът

— Често греши ли? — повтори Джош. — Леле, какъв шок — особено като се има предвид, че го казва жена му. — Той се отпусна на освободената от сестра му кушетка и се опита да смели това ново късче информация. — Можем ли да й вярваме?

Софи сви рамене.

— Аз й вярвам — каза тя простичко, после хвърли бърз поглед към брат си и разчете изражението в очите му. — Но не и ти.

— А защо да го правя? — попита той. — Знам, че харесваш Пернел, но не позволявай това да ти влияе. Аз също харесвах Никола — наистина го харесвах, — но след като открих, че ни е лъгал и ни е поставял в опасност, разбрах, че никога вече няма да мога да му вярвам.

— Онова беше Никола… а не Пернел. Тя беше затворничка на Алкатраз.

Джош поклати раздразнено глава.

— Сестричке, не забравяй, че именно семейство Фламел — и двамата — събират близнаци от векове насам. А както сами видяхме, изглежда, Пернел е шефът. Мисля, че тя е не по-малко виновна от него. Просто не й вярвам.

— Винаги ли си бил толкова подозрителен? — попита Софи.

— Преживяното през последната седмица ме научи да се отнасям много предпазливо към всичко и всекиго — рече Джош. — Какво ни каза Скати още първия ден: следвайте сърцата си, не вярвайте на никого…

— … освен един на друг — довърши Софи. — Помня.

— И с пълно право съм подозрителен. Бях прав за Никола от самото начало.

— Да, така е. Но сега знаем много повече. А аз знам всичко, което знае Вещицата, и това трябва да ни даде предимство. Знам, че Вещицата е вярвала на Пернел, затова и аз й вярвам. Но чуй ме, Джош — ако искаме да оцелеем, трябва да се научим да вярваме на хората.

— Само че на кои хора? — попита той, като я наблюдаваше внимателно и се мъчеше да овладее гнева си. Защо тя не разбираше, че семейство Фламел са опасни? — На кого да вярваме? На Никола и Пернел ли? Те и двамата са ни лъгали. На Скатах ли? Дори собствената й сестра каза, че е лъжкиня. На Сен Жермен ли? Знаем, че той е крадец. И, Соф, тези уж трябва да са добрите. От друга страна имаме Дий, за когото всички твърдят, че е побъркан, и Макиавели, който е… е, не го знам какъв е, но май ми хареса. Той беше единственият, който се държа искрено и открито с мен.

— Не забравяй и Гилгамеш — добави Софи със слаба тъжна усмивка.

— Е, той също ми хареса, но беше луд — напомни й той.

— Не съм толкова сигурна. — Софи тръгна из стаята, плъзгайки пръсти по пластмасовите столове, по плота на масата и по обемистата правоъгълна кутия на радиото. Завъртя копчето и от радиото се разнесе статичен шум, в който едва-едва се долавяха смътни гласове. Тя го изключи, облегна се на един масивен старомоден хладилник с кремав цвят и погледна брат си.

— След като разбрах, че спомените на Вещицата са безопасни и не могат да ми навредят, се опитвах да си спомня всичко, което тя знае за Гилгамеш… но има големи празнини.

— Празнини ли? Какви празнини?

— Нали знаеш как е, като се опитваш да си спомниш думите на някоя песен? Уж знаеш как звучи, можеш да си изтананикаш мелодията, но просто не иска да излезе цялата. Нещо такова.

Джош кимна.

— Случва ми се всеки път на годишните изпити. Знам отговора, но просто не мога да го уловя.

Софи си пое дълбоко дъх.

— Ето, например, сега се съсредоточавам върху Гилгамеш. Почти си спомням как изглежда, дори мога да си го представя като млад — виждам черна къдрава коса и очи с цвят на океан, — но не мога да си спомня нищо друго. — Тя поклати недоволно глава. — Ще се появи, убедена съм.

— Можеш ли да си спомниш нещо за семейство Фламел? — попита Джош.

— Само откъслеци. Вещицата не е знаела много за тях. Чувала е това-онова, разбира се. Всички Древни и Тъмни древни знаят за семейство Фламел, но Вещицата не е имала много контакти с тях… или с когото и да било друг, като става за въпрос. В продължение на поколения тя е водила доста отшелнически живот. Скитала е сама из Близкия изток и руските степи, живяла е в Трансилвания, Гърция, Швейцария и Франция, преди да пристигне в Америка някъде към края на деветнайсети век.

— И Пернел е чиракувала при нея? — попита Джош. — Къде е било това?

— Във Франция. Но явно Пернел не е казала на Вещицата, че е женена за Никола. Представила се с моминското си име. Едва по-късно — много, много по-късно — Вещицата открила истината.

— Това ми се струва странно. Защо го е направила? — попита Джош.

Софи поклати глава.

— Вещицата не знае.

Джош стана и отметна косата от челото си; после изтри длани в джинсите. Косата му бе мазна и той осъзна колко силно се нуждае от душ.