Джефри Дивър - Сенчеста зона

До масата му приближи млада двойка и момичето го попита дали има свободен стол. Но явно погледът му я изплаши, защото двамата се отдръпнаха бързо, а момчето дори и не помисли да се прави на рицар.

„Брент избяга. Ограби ме и изчезна. А беше толкова убедителен, толкова сигурен.“

Гаранции ли? Глупости!

Сто хиляди долара… трябваше да усети, че нещо не е наред, когато Брент настоя за такава огромна сума, при положение, че носеше изтъркан костюм и скъсани чорапи.

Къде ли бе решил да прекара старините си: на Карибите или в Южна Африка?

— Имаме ново писмо.

Мрачното лице на Анди Джесън плуваше на екрана пред Райм. Двамата разговаряха чрез конферентна видеовръзка. Косата на президента на „Алгонкуин“ беше твърда, с прекалено много лак по нея и той прецени, че или беше прекарала нощта в централата, или не се е къпала сутринта.

— Още едно?

Райм хвърли бърз поглед към Лон Селито, Купър и Сакс, замръзнали в различни пози и настроения около работната маса.

Дебелият детектив грабна кифла от донесената от Том табла със закуски, лапна наведнъж половината и каза възмутено:

— Още не можем да се съвземем от последната му атака, а той вече е подготвил друга?

— Предполагам, че се е ядосал, понеже не му обърнахме внимание — отвърна Джесън.

— Какво иска сега? — попита Селито, почти едновременно с Райм, който изръмжа към микрофона:

— Искам писмото тук възможно най-скоро.

Джесън отговори първо на Райм:

— Дадох го на агент Макданиъл. Той пътува към вас.

— Какъв е срокът?

— Шест часа следобед.

— Днес?

— Да.

— Господи! — измърмори Селито. — След два часа.

— Какво е искането му? — попита Сакс.

— Иска да спрем ДК — директния ток — цялото подаване към другите мрежи в Северна Америка за един час, като започнем в шест часа. Ако не го направим, ще загинат още хора.

— Какво означава това? — попита Райм.

— Нашата линия е известна с името Североизточна интер връзка и „Алгонкуин“ е най-големият доставчик на електроенергия в нея. Ако компания от друга мрежа има нужда от ток, ние й го осигуряваме. Ако се намират на разстояние повече от шестстотин километра, използваме постоянен ток, не променлив. Излиза по-евтино. Така зареждаме обикновено малки електрически компании в провинцията.

— Какъв е смисълът на подобно искане? — запита Лон Селито.

— Не знам защо му е това. За мен няма никаква логика. Вероятно си мисли, че така намалява риска за хората, които живеят около трансмисионните линии, да се разболеят от рак. Но според мен около тях живеят не повече от хиляда души.

— Не е задължително исканията му да са разумни — отбеляза Райм.

— Така е.

— Можете ли да изпълните това искане?

— Не. Това е невъзможно. Проблемите са същите като с мрежата в Ню Йорк, само че щетите ще бъдат по-големи. Тук имаме и директно захранване на военни и научноизследователски бази. От Националната сигурност твърдят, че ако спрем тока, това ще застраши сигурността на страната. Военните са на същото мнение.

— И вероятно ще загубите милиони долари — подметна Райм.

Настъпи кратка пауза.

— Да, това е истина. Ще нарушим стотици договори. Ще бъде истинско бедствие за компанията. Но всичко това е хипотетично. За даденото ни време ние не можем чисто физически да изпълним условието му. Да затвориш верига със седемстотин хиляди волта напрежение не е като да изгасиш лампата с натискане на ключа.

— Разбрах — каза Райм. — Как получихте писмото?

— Галт го е предал по един от нашите служители.

Райм и Сакс се спогледаха.

Джесън им обясни, че е предадено на шефа на охраната Бърнард Уол, когато той се връщал от обяд.

— Той там ли е в момента? — попита Сакс.

— Изчакайте минута да видя какво е положението — отвърна Джесън. — Преди малко го разпитваха от ФБР. Ще проверя дали са свършили.

— Дори не са си направили труда да ни уведомят, че ще говорят с него — прошепна Селито. — Сигурно е нейна инициатива.

След няколко минути на екрана се появиха широките рамене на Бърнард Уол. Той седна до Анди Джесън. Кръглият му черен скалп блесна на светлината.

— Здравейте — поздрави го Сакс.

Той кимна и красивото му лице се раздвижи.

— Добре ли сте?

— Да, детектив.

Но Райм видя, че човекът не е добре. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и избягваха да гледат в камерата.

— Разкажете ни какво стана.

— Връщах се от обяд. Галт опря в гърба ми пистолет и ме заведе в една странична уличка. Пъхна в джоба ми писмо и ми нареди да го предам на госпожица Джесън. После изчезна.