Джефри Дивър - Сенчеста зона

— В момента да не пътува към истинската си жертва, някъде на пет километра от онова място.

— В общи линии, да.

— Имате ли някаква идея за какво може да му е онази печатна платка в кутията за Логан?

— Аз съм войник, капитане, не хакер. Нито съм на шестнайсет години. Затова е съвсем естествено да си мисля не за част от хардуер, а за дистанционен детонатор на експлозиви. Брошурата вероятно съдържа инструкции.

— Да, и на мен ми мина през ума.

— Сигурно не е искал да пътува с такова устройство в джоба си. Много по-логично е да го получи или да го направи тук. Чувам, че при вас положението е напечено. Какво, терористи ли се оказаха?

— Не знаем още.

— Ще ми се да можех да помогна.

— Благодаря ви за това, командире. Но засега е по-добре да се съсредоточите върху Часовникаря.

— Добър съвет — каза Луна и произведе звук, нещо средно между ръмжене и смях. — Ах, къде по-лесно е да започнеш случая с един-два трупа! Мразя, когато жертвите са още живи и не мога да ги идентифицирам.

Райм се усмихна. Беше напълно съгласен с колегата си.

В два и четирийсет следобед шефът на охраната на „Алгонкуин Консолидейтед“ Бърнард Уол вървеше по една улица в Куинс на връщане от разследването си. Неговото разследване за неговата компания, номер едно сред доставчиците на електрическа енергия за източната, а може би и за цялата северна мрежа в Америка.

Уол много искаше да помогне. Особено сега, след ужасната атака в хотел „Батъри Парк“.

Когато чу онази жена, детектив Сакс, да споменава за гръцка храна, той веднага си състави стратегически план.

Нарече го „микро разследване“. Беше чел нещо подобно или пък бе гледал по „Дискавъри Ченъл“. Нещата в едно разследване много често опираха до дребните, уж незначителни детайли. Остави геополитиката и тероризма. Хвани се за отпечатък или за косъм и разплитай нататък. Докато стигнеш до престъпника. Или пък се окажеш в задънена улица. Тогава хващай в другата посока.

И той се зае със своята мисия — да провери всички близки гръцки ресторанти в квартал „Астория“ в Куинс. Така научи, че Галт обича гръцката храна.

И буквално преди половин час удари джакпота.

Една сервитьорка на име Соня, много привлекателно момиче, си заработи двайсет долара, като му каза, че през изминалата седмица един мъж с тъмни панталони и риза, каквито носи средният управленски състав в „Алгонкуин Консолидейтед“, е обядвал два пъти при нея. Ресторантът се казваше „При Лени“, известен със своята мусака, октопод на грил… и, най-важното — домашно приготвена тарама. Поднасяха я в купички на всеки поръчал си обяд или вечеря клиент, заедно с домашна питка и лимон.

Соня не беше готова да се закълне, но когато й показа снимката на Реймънд Галт, тя каза: „Да, да, изглеждаше точно така.“

Мъжът бил онлайн през цялото време. Имал лаптоп марка „Сони“. Забелязала, че другата храна почти не погледнал, но си изял тарамата.

През цялото време онлайн…

Уол беше убеден, че има някакъв начин да се проследи какво е търсил в интернет този господин или на кого е изпратил имейл. Той следеше редовно онова шоу за разплитане на криминални случаи и всички телевизионни детективски сериали и така продължаваше безплатно обучението си, защото искаше да си върши работата още по-добре. Имаше и друга вероятност: полицията да открие идентификационния номер на компютъра на Галт и по него да го проследи до скривалището му.

Соня му каза още, че убиецът е провел няколко телефонни разговора.

Това беше интересно. Галт беше самотник. Нападаше хората, защото беше ядосан на виновната за болестта му електрическа компания. Тогава на кого се обаждаше? На съучастник? Но защо му е съучастник? Тези въпроси също трябваше да намерят своите отговори.

Докато бързаше към кабинета си, Уол обмисляше бъдещите си действия. Естествено, трябваше да уведоми полицията възможно най-бързо. Сърцето му подскочи радостно при мисълта, че ще бъде част от заловилия убиеца екип. И кой знае, можеше дотолкова да впечатли детектив Сакс, че тя да му уреди интервю за работа в полицията.

„Но чакай малко, не се самозабравяй! — нахока се сам. — Просто направи всичко, както трябва, после ще мислиш за бъдещето. Обади се на всички — на детектив Сакс, Линкълн Райм и другите: на федералния агент Макданиъл и на онзи лейтенант от полицията, Лон Селито. И, разбира се, на госпожица Джесън.“

Щастлив и окрилен, той забърза към комините на „Алгонкуин Консолидейтед“, с къдрещ се над тях червен и сив дим. Онези проклети протестиращи отново бяха пред сградата. Достави му удоволствие да си представи как полицаите ги заливат с водни струи. Или ги нападат с електрошоково оръжие. Компанията производител имаше нов модел тейсър, можеше така хубавичко да ги разтърси, че да уталожи страстите им за дълго.