Джефри Дивър - Сенчеста зона

Тъкмо се усмихваше, докато си представяше как танцуват наоколо, когато един мъж го хвана отзад.

Уол изохка и извика ядосано.

В същия момент усети дулото на пистолет да се притиска до дясната му буза и някой прошепна в ухото му:

— Не се обръщай!

Дулото изчезна, за да се премести на гърба му. Гласът му нареди да тръгне по тясната уличка между затворен магазин за автомобилни части и някакъв склад.

— Прави каквото ти казвам, Бърни — изсъска онзи в ухото му, — и няма да те нараня.

— Познаваме ли се?

— Аз съм, Рей.

— Рей Галт? — сърцето на Уол заби като обезумяло в гърдите. Изплаши се, че ще припадне. — Ох, човече! Какво…

— Шшт. Продължавай да вървиш.

Те изминаха към сто и петдесет метра по уличката, после завиха зад един ъгъл и се оказаха в тъмна алея.

— Лягай по лице. Ръцете встрани.

Уол се поколеба, измисли си нелепа причина — щеше да съсипе костюма си, а с такава гордост го облече тази сутрин, защото беше много скъп. „Винаги се обличай по-добре, отколкото изисква професията ти“, казваше баща му.

Четирийсет и петкалибровият пистолет се заби в гърба му и той се стовари като камък върху мръсната решетка.

— Повече няма да вляза в ресторанта на Лени, Бърни. Или мислиш, че съм глупак?

Което му подсказа, че Галт го е следил.

„А аз изобщо не забелязах! Боже, а се глася да ставам ченге!“ — помисли си Уол.

— Освен това аз не използвам тяхната интернет връзка. Влизам с връзка от мобилен телефон.

— Ти уби онези хора, Рей. Ти…

— Не съм ги убил аз. „Алгонкуин“ и Анди Джесън ги убиха. Защо тя не ме послуша? Защо не изпълни искането ми?

— Искаха да го направят, Рей. Но нямаха достатъчно време да затворят мрежата.

— Глупости!

— Чуй ме, Рей. Ела на себе си. Това, което правиш, е лудост.

Горчив смях.

— Лудост? Мислиш ме за луд, така ли?

— Нямах предвид това.

— Аз ще ти кажа кой е луд, Бърни: електрическите компании. Те горят газ и петрол и съсипват цялата планета. А токът по далекопроводите и кабелите убива децата ни. Само защото ние си обичаме нашите миксери, сешоари, телевизори и микровълнови печки… Ето това е лудост, Бърни, не мислиш ли?

— Да, разбира се, прав си, Рей. Съжалявам, много съжалявам, приятел. Аз… нямах представа какво ти е дошло до главата. Да знаеш, че ти съчувствам.

— Наистина ли, Бърни? Наистина ли го мислиш или просто се опитваш да си спасиш задника?

Пауза.

— По малко и от двете, Рей.

За негова изненада убиецът се засмя.

— Това е честен отговор. Може би единственият честен отговор, даден от служител на „Алгонкуин“.

— Виж, Рей, аз просто си върша работата.

Думите му бяха израз на страх и слабохарактерност и той се намрази за това. Но си помисли за своята съпруга, трите деца и за майка си, която живееше с тях в Лонг Айлънд.

— Аз нямам нищо против теб, Бърни.

Чувайки това, Бърни реши, че е мъртвец. Опита се да не заплаче. Попита с треперещ глас:

— Какво искаш?

— Искам да ми кажеш някои неща.

Кодът за охранителната система в дома на Анди Джесън? Гаражът, където оставяше колата си? Бърни не знаеше нито едното, нито другото.

Но искането на убиеца беше съвсем различно.

— Искам да знам кой ме преследва.

— Кой… — запелтечи Бърни. — Ами… полицията, ФБР… Националната сигурност… как… кой, всички. Стотици са.

— Кажи ми нещо, което не знам, Бърни. Искам имена. И от „Алгонкуин“. Знам, че някой отвътре им помага.

Уол беше готов да се разплаче.

— Не знам, Рей.

— Разбира се, че знаеш. Нали говорят с теб?

— Не мога да направя такова нещо, Рей.

— Едва не провалиха атаката в хотела. Как са разбрали? Бяха на косъм да ме хванат. Кой стои зад това?

— Не знам. Те не споделят с мен. Аз съм само охранител.

— Ти си шеф на охраната, Бърни. Разбира се, че говорят с теб.

— Не, аз наистина…

Той усети два пръста да измъкват портфейла от джоба му.

О, не! Не…

Галт прочете адреса на Уол и върна портфейла.

— Каква е силата на тока в дома ти, Бърни? Двеста ампера?

— Недей така, Рей. Семейството ми не ти е направило нищо.

— Аз също не съм направил нещо лошо на някого, но въпреки това се разболях. Ти си част от системата, която ме разболя, и твоето семейство се възползва от тази система… Та, казваш, двеста ампера? Не е достатъчно за дъга. Но душът, ваната, кухнята… Мога просто да шунтирам бушоните и цялата ти къща ще се превърне в огромен електрически стол. Хайде, Бърни, говори.

Фред Делрей вървеше из една от широките улици на Ийст Вилидж. Мина покрай редица от цъфнали гардении, покрай магазин за кафе, магазин за облекло…