Джефри Дивър - Сенчеста зона

Виж ти, виж ти! Триста двайсет и пет долара за една риза! Без костюма, вратовръзката и обувките?

Продължи покрай друга витрина с модерни машини за еспресо, художествена галерия с надути до небето цени и магазин за луксозни обувки, с каквито момичето трябваше да тръгне в четири часа сутринта, за да стигне от една дискотека до друга.

Колко много се бе променил Вилидж от времето, когато започна работа като федерален агент!

Промяна…

Някога тук беше като на карнавал, купонът никога не свършваше, всичко беше цветно и шумно, отвсякъде се чуваше смях, притиснати един до друг влюбени двойки си говореха тихичко, целуваха се или се караха, по улиците винаги беше пълно с народ. Винаги. Двайсет и четири часа в денонощието. Сега тази част от градчето приличаше на безличен декор от безконечен сериал.

Сега всичко беше различно. И причината не беше само в парите или в загрижения поглед на адвокатите и юристите, които постепенно бяха населили тази част на града, нито в картонените чаши за кафе, заместили евтиния порцелан.

Не, не това виждаше Делрей.

Това, което се набиваше в очите му, бяха проклетите мобилни телефони. Всички държаха в ръка апарати, всички говореха, чатеха… и, Божичко наш и Исусе Христе, двама туристи пред него използваха джипиес, за да намерят някакъв ресторант!

В шибания Ийст Вилидж!

Сенчестата зона.

Навсякъде виждаше доказателства, че светът, който до вчера наричаше свой, сега беше на Тъкър Макданиъл. През деня Делрей изнасяше тук своите представления — бездомник, сводник, дилър. Особено му допадаше ролята на сводник, обичаше да се облича с цветни ризи — лилави и зелени. Не защото го влечеше греховният бизнес — той впрочем не беше федерално престъпление — а защото знаеше как да се впише в средата.

Хамелеон.

Фред се вписваше отлично в подобни места. Което означаваше, че успяваше да развърже езиците на хората.

Но сега по улицата имаше повече телефони, отколкото хора. И всяка една от тези шибани машинки — в зависимост от вкуса и настроението на федералния магистрат — би могла да бъде подслушана и да донесе информация, която Делрей щеше да събира дни наред. Дори и да не ги подслушваха, пак имаше начин да измъкнат данните от тях.

Чисто и просто.

„Прекалено чувствителен си станал напоследък, Фред“ — каза си, използвайки рядка за речника му дума. Скоро зърна пред себе си „Кармела“ — грохнала сграда, служила някога за склад и постепенно превърнала се в остров на старите традиции. Влезе и седна на една очукана от годините маса. Поръча си обикновено кафе, нищо че в менюто имаше еспресо, капучино и лате. Тук винаги предлагаха всички видове кафе. Още преди да се появи веригата „Старбъкс“.

Бог да благослови „Кармела“.

Той се огледа и си отбеляза, че от десетината посетители само двама имаха клетъчни телефони.

Това беше светът на Мамето зад тезгяха, а нейните синове обслужваха масите, и дори в този час на деня — ранния следобед — клиентите навиваха спагетите около вилиците си, а сосът беше оранжев, не като онзи в супермаркетите — кървавочервен. И пиеха вино от малки тумбести чаши. Всички разговаряха оживено, размахваха ръце, жестикулираха.

Гледката го успокои. Той вярваше, че това е правилният начин да се живее. Вярваше в уверенията на Уилям Брент. Днес вече трябваше да получи нещо, поне нещичко, срещу онези дяволски сто хиляди долара. Достатъчна му беше и една съвсем тънка нишка. Той беше майстор по нишките. Умееше да изплете цяла дреха от една-единствена, подадена му от информатора бримка, който обикновено дори не подозираше, че държи в ръцете си злато.

Един-единствен сигурен факт, водещ до Галт. Или до мястото на следващата му атака. Или до онази тайнствена „Справедливост за…“

Този факт, тази находка, тя щеше да спаси… да реабилитира и него — федералния агент от старата школа, за когото нямаше сенчести зони.

Делрей отпи от кафето и хвърли поглед към часовника си. Точно три часът следобед. Не помнеше Брент да е закъснявал някога, дори и с шейсет секунди. („Безполезно е да избързваш или да закъсняваш — му бе казал веднъж той. — И много опасно“)

Минаха четирийсет и пет минути, но от Брент нямаше и следа. С каменно лице Фред Делрей провери съобщенията си още веднъж. Нищо. Набра номера на информатора си за шести път и за шести път чу безстрастният глас да го приканва да остави гласово съобщение.

Изчака още десет минути, опита още веднъж, после се обади на свой приятел, служител в компания мобилен доставчик и научи, че батерията е била извадена от телефона на Брент. Единствената причина да я извади, естествено беше, за да се предпази от проследяване.