Джефри Дивър - Сенчеста зона

Той продължи да чете излизащите от принтера страници, но всички бяха все в този дух: препоръки, статии за стари и нови медицински експерименти, алтернативни начини на лечение. Нямаше имейли, нямаше нито намек за негови приятели или следи, показващи къде може да се крие в момента.

Той прегледа още веднъж всичко и припомняйки си шантавата теория на специален агент Тъкър Макданиъл за сенчестата зона, потърси вмъкнати в текстовете кодови думи и тайни съобщения. Но скоро прецени, че е изгубил прекалено много време с този принтер. Трябваха му няколко минути, за да опакова всички намерени улики и да надпише пликовете. После попълни картончетата, номерира ги и ги фотографира едно по едно.

Скоро всичко беше готово. Той вдигна поглед към тъмния коридор за входната врата и изведнъж усети странно напрежение. Тръгна към вратата и за кой ли път отчете, че и тя, и дръжката са метални. „Какъв ти е проблемът? — опита се да се окуражи. — Нали я отвори и влезе през нея само преди час?“ Протегна предпазливо ръката си в латексова ръкавица към дръжката, натисна, изпусна въздишка на облекчение и излезе от апартамента.

Отпред стояха двама полицаи и един агент от федералните.

— Чу ли какво стана? — попита го той.

Пуласки спря до прага, но веднага се усети и се отдалечи от стоманената врата.

— За атаката ли? Да, чух, че е избягал. Но не знам подробности.

— Петима убити. Щели да бъдат много повече, но твоята партньорка успяла да спаси повечето хора.

— Партньорка ли?

— Ами, онази жена, детектив Амелия Сакс. Но ранените са много. С ужасни изгаряния. Повечето трета степен.

Пуласки поклати глава.

— Гадна работа. Пак ли електрическа дъга?

— Не знам. Но е пуснал ток през тях, това е сигурно.

— Господи!

Той огледа улицата. Никога досега не му бе правило впечатление колко много метал има в една обикновена жилищна сграда. Паниката го завладя с нова сила. Навсякъде виждаше само метални решетки, стълбове и врати. Аварийни входове, вентилаторни шахти, тръби и онези метални панели отстрани на асансьорите. Всеки един от тях можеше да бъде зареден, да пусне тока право през теб или да те засипе с дъжд от метални шрапнели.

Петима убити…

Трета степен на изгаряне…

— Добре ли сте, полицай?

Пуласки се усмихна отнесено.

— Да — искаше му се да си признае, че се страхува, но, разбира се, замълча. — Някаква следа от Галт?

— Не. Изчезнал е.

— Добре. Трябва да предам материалите на Линкълн Райм.

— Откри ли нещо?

— Да. Извършителят без съмнение е Галт. Но няма нищо, което да ни подскаже къде може да се укрива в момента. Нито дали планира следващ удар.

— Кой ще организира наблюдението — попита федералният агент и кимна към апартамента. — Искаш ли да оставим някого от твоите хора тук?

Истината беше, че федералните дотичаха, за да арестуват извършителя, но Галт не беше в апартамента и вероятно нямаше да се върне — сигурно беше чул по новините, че са го идентифицирали. Затова не им се искаше да ангажират хората си с наблюдението.

— Не решавам аз — сви рамене младият полицай.

После се свърза по радиостанцията със Селито и докладва какво е открил. Лейтенантът обеща да изпрати двама полицаи пред дома на Галт, но временно, докато отрядът за наблюдение под прикритие се организира и поеме обекта, в случай, че Галт реши да се промъкне вечерта в сградата.

Пуласки прекъсна връзката, зави зад ъгъла по пустата странична алея и отиде при паркираната зад сградата кола. Отвори багажника и остави доказателствения материал. Затвори капака и се огледа притеснено. Всичко беше метално, беше заобиколен от метал.

„По дяволите, Рон, не мисли за това!“ Той мина отпред, седна на шофьорското място и понечи да пъхне ключа в стартера. Но изведнъж спря. Колата беше паркирана тук, на алеята зад жилищната сграда, за да не се вижда от апартамента на Галт, в случай че той си е у дома. Но той все още беше на свобода. Нямаше ли вероятност да се е върнал и да е заложил някаква клопка в колата му?

Не, това беше прекалено.

Той стисна устни. Запали мотора и даде на заден.

Телефонът му звънна. Той погледна дисплея. Беше Джени, жена му. Младият полицай се поколеба. Не, щеше да й се обади по-късно. И прибра телефона.

Погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза електрическото табло на късата стена на сградата. От него излизаха три големи кабела. Инстинктивно потръпна, стисна ключа и го завъртя отново. Стартерът издаде остър стържещ звук и моторът заработи. В паниката си той реши, че са му пуснали ток, хвана дръжката на вратата и я отвори. Кракът му се плъзна от спирачката и се приземи на съединителя. Колата дръпна назад, гумите поднесоха. Той натисна спирачка.