Джефри Дивър - Сенчеста зона

Сакс усети, че плува в пот, и веднага си припомни, че влажната кожа е много по-добър проводник от сухата. И не спомена ли Сомърс, че солта влошава още повече нещата?

Чу се шепот:

— Виждате ли нещо, детектив?

— Ще продължим ли?

Тя не отговори на въпросите, само им нареди също шепнешком:

— Не докосвайте нищо метално.

— Ясно. Защо?

— Защото по кабелите тече ток с напрежение сто хиляди волта.

— О… Да, разбира се.

Тя тръгна бавно надолу, очаквайки всеки момент да чуе ужасното пращене и да види пред себе си водопад от искри. Стъпи на първото стъпало, после премести другия крак на второто.

Но сметката й излезе погрешна и тя едва успя да запази равновесие. Оказа се, че стъпалата са три и много стръмни.

Щом стъпиха на равното, чуха силно бучене и гъргорене. Въздухът тук беше поне с двайсет градуса по-горещ от онзи отвън и температурата се покачваше с всяка следваща стъпка.

Друг кръг на ада.

Тунелът беше по-голям от очакванията й, широк около метър и осемдесет и висок над два метра, но много тъмен. Голяма част от аварийните електрически крушки липсваха. Сакс по-скоро изчисли, отколкото видя, че краят му е около петнайсет метра наляво от тях. Нямаше врати, през които Галт би могъл да избяга, нито удобни за криене места. Но наляво, където трябваше да бъде Джоуи Барзан, имаше много завои.

Сакс даде знак на полицаите да останат зад нея. Тримата се придвижиха един след друг до първия завой на тунела и спряха. Тя не вярваше, че Галт е още тук — според нея той вече беше на километри от мястото — но се страхуваше, че може да им е заложил капани.

Но да вярваш, че го няма, не беше като да си сигурен. Затова, преди да завие, приклекна и приготви глока, но не го издаде напред, за да не даде възможност на престъпника да го измъкне от ръката й или да го избие с удар. После подаде леко глава.

Нищо.

Видя мокрия бетонен под. Вода. Естествено. Много вода с много добра електропроводимост.

Огледа внимателно тунела. Към стената бяха прикрепени дебели черни кабели. И табела:

Внимание! Високо напрежение!

Преди работа уведоми „Алгонкуин Консолидейтед Пауър“

Припомни си какво беше казал работникът от „Алгонкуин“ за напрежението.

— Чисто е — успя да прошепне и даде знак на полицаите зад нея да побързат.

Естествено, тя се тревожеше за Джоуи Барзан, но сега по-важното беше да открие някакви следи от Галт, да разбере къде би могъл да се скрие.

Но какво би могла да направи? Тези тунели бяха дълги десетки километри. И предоставяха възможност за безпрепятствено измъкване. Бетонът на пода беше мръсен, но не се виждаха отпечатъци от обувки. Стените бяха почернели от сажди. Можеше да събира улики с дни и пак да не открие нищо полезно. Може би…

Хриплив звук.

Тя замръзна на място. Откъде идваше? Имаше ли странични коридори? Дали Галт не ги дебнеше в някой от тях?

Един от полицаите вдигна ръка. Посочи очите си, после напред. Тя кимна, макар че военният сигнал не й се стори подходящ за случая. Но в ситуация като тази правиш всичко, което би те накарало да се почувстваш по-уверен.

Само че в момента нищо не й вдъхваше увереност и пръските от разтопения метал по тялото на Луис Мартин отново изсвистяха като куршуми през ума й.

И все пак не можеше да се върне.

Още едно дълбоко вдишване.

Погледна зад завоя… тунелът пред тях беше празен. Но още по-тъмен от другия. Веднага разбра защо. Тук електрическите крушки бяха още по-малко, защото останалите бяха счупени.

Капан, мина й през ума.

Другият завой беше десен, под ъгъл деветдесет градуса, и тя изчисли, че се намират точно под хотела.

Отново погледна иззад ъгъла и този път не видя нищо. Коридорът беше абсолютно тъмен.

И пак онзи хриплив звук.

Единият от полицаите се приближи.

— Чух глас.

Тя кимна.

— Бъдете тихи — прошепна, после зави и тримата продължиха напред с приведени гърбове.

Тя чу отново звука и потръпна. Не беше глас, а стон. Отчаян стон. Човешки.

— Фенерче — прошепна отново.

Като детектив Сакс не носеше колан с инструменти, само оръжие и белезници. Едва не извика, когато, подавайки й фенерчето, полицаят зад нея неволно я удари.

— Извинете — измърмори той.

— На пода — нареди им тихо тя. — По очи. Пригответе се за стрелба. Но само след моя команда… освен ако той не стреля пръв.

Те се проснаха на мръсния под с насочени към тъмното пистолети.

Тя тръгна бавно напред. Включи фенерчето, като го държеше настрани, за да не се превърне в мишена, и заслепяващата му светлина изпълни тъмния коридор.