Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Трябва да кажете на полицията.

Ветър стана. Тръгна към изхода, но спря и бръкна в джоба си. Разтревожи се да не би новите му познати да си помислят, че иска да ги подхлъзне със сметката. Беше чувал, че нюйоркчани са много подозрителни към непознати хора, а не искаше първите му стъпки в бизнеса на големия град да бъдат помрачени от нещо такова. Извади десетачка за бирата и сандвича си, но бързо си спомни къде се намира, и бръкна за двайсет.

— Сам, не се тревожи за парите сега! Бързай!

Той се опита да си спомни къде точно беше шахтата, откъдето бе излязъл човекът, и къде бе застанал да говори по телефона, преди да влезе в училището. Ако си припомнеше в колко часа бе проведен телефонният разговор, може би щеше да помогне на полицията да проследи връзката.

Мобилната компания щеше да им каже с кого е разговарял.

Той забърза надолу по ескалатора, като взимаше по две стъпала наведнъж, после изтича във фоайето. Зърна застаналия близо до рецепцията полицай и отиде при него.

— Извинете ме, полицай, но току-що чух… че търсите някакъв служител в електрическа компания. Виновникът за вчерашния взрив, нали?

— Точно така, господине. Да не би да знаете нещо за него?

— Мисля, че го видях. Но не съм сигурен… Може да не е бил той. Реших, че трябва да ви го кажа.

— Почакайте.

Полицаят вдигна радиостанцията си и заговори:

— Патрул седем-девет-осем-седем-три до командния пост. Мисля, че открих свидетел. Вероятно е видял заподозрения, ка.

— Прието — изпращя в спикера. — Изчакай… Добре, седем-девет-осем-седем-три. Стоун Стрийт. Детектив Симпсън иска да говори с него, ка.

— Прието. Седем-осем, ка.

После се обърна към Ветер и каза:

— Излезте през главния вход и се обърнете наляво. Там има детектив. Жена. Тя ви очаква.

— Докато прекосяваше забързано фоайето, Ветър си помисли: „Ако мъжът е още тук, може би ще го хванат, преди да нарани друг човек. За пръв път съм в Ню Йорк, а виж какъв късмет. Снимката ми може да се появи във вестниците. И аз да стана герой. Какво ли би казала Рут?“

— Амелия! — извика я Нанси Симпсън от другия тротоар. — Имам свидетел. Бил е в съседния хотел.

Сакс забърза към Симпсън и тя я посрещна с думите:

— Идва към нас.

Сакс предаде информацията на Райм по предавателя.

— Къде са видели Галт? — попита бързо той.

— Не знам още. Всеки момент ще разбера. Свидетелят идва към нас.

Двете със Симпсън забързаха към хотела да посрещнат свидетеля. Сакс хвърли един поглед към стоманения скелет на строящата се сграда. Работниците се изнасяха бързо от площадката. До крайния срок оставаха няколко минути.

В същия миг чу зад гърба си мъжки глас:

— Полицай? Детектив?

Обърна се и видя вицепрезидентът на „Алгонкуин“ Боб Кавано да тича към тях. Едрият мъж дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот. Изразът на лицето му казваше: „Извинявайте, но забравих името ви!“

— Амелия Сакс.

— Боб Кавано.

Тя кимна.

— Чух, че евакуирате хората от строежа.

— Да. Не открихме нищо подозрително в училището. Подът е застлан с килими и…

— Но в това няма никаква логика — извика Кавано и посочи нетърпеливо към строежа.

— Ами… помислих си… тези греди… толкова метал — обърка се тя.

— Кой е при теб, Сакс — гръмна гласът на Райм.

— Изпълнителният директор на „Алгонкуин“. Според него мишената не може да бъде строителната площадка — обясни тя и попита Кавано: — Защо не може?

— Погледнете! — извика отчаяно Кавано и посочи към застаналите наблизо работници.

— Какво?

— Ботушите им!

— Защитно облекло — прошепна тя. — Те са с изолационно облекло.

Ако не можете да го избегнете, вземете предпазни мерки…

Всички работници носеха защитни ботуши, някои от тях имаха ръкавици и плътни жилетки.

— Галт не може да не знае, че те са защитени — каза директорът. — За да рани някого от тях, ще трябва да натовари толкова много енергия, че мрежата в тази част на града би изключила.

— Ако не е училището, нито строежът, тогава каква е неговата цел? — запита Райм. — Или бъркаме от самото начало? Може мястото изобщо да не е тук. А близо до друга изложба на вулканични материали.

Кавано я хвана за ръката и посочи зад себе си.

— Хотелът!

— Боже! — прехапа устни Сакс, загледана в хотела.

Това беше една от онези малки модерни сгради с грубо одялани камъни, мрамор, фонтани и… метал. Много метал. Медни врати, стоманени стълби и подове.

Нанси Симпсън също огледа сградата и изпъшка.