Джефри Дивър - Сенчеста зона

На пресечката натисна спирачка, бърза смяна пета — пръсти, за да форсира двигателя, поглед наляво, поглед надясно, изключване на амбреажа и педала за скоростта до долу. Скоростомерът отчете седемдесет. После вдигна осемдесетте и нагоре, към деветдесетте. Синята лампичка на таблото замига бързо като пулсиращо сърце, но тя изобщо не я забеляза.

В момента се намираше на магистралата в Уест Сайд, старото шосе 9А, на няколко километра от Хенри Хъдсън. Пътувайки на юг през познатото летище за хеликоптери, през Хъдсън Ривър Парк и яхтеното пристанище до сложния вход за Холандския тунел. Отдясно се виждаше сградата на финансовото министерство, после мина покрай някакъв строителен обект близо до далекопроводите и дори и в този напрегнат момент през ума й мина, че ако някъде беше заложена дъга, то щеше да е тук.

Сакс намали леко скоростта, кобрата зави към Батъри Плейс и полетя към лабиринта от улици през долната част на Манхатън. В ухото си имаше слушалка и прищракването й я разсея тъкмо когато задминаваше две таксита под шокирания поглед изпод тюрбана на сикха, собственик на едното.

— Сакс?

— Какво има, Райм?

— Къде си?

— Почти пристигнах.

Прежалвайки гумите, тя направи почти деветдесетградусов завой и се промъкна от дясната страна на един автомобил на милиметри от бордюра. Вече беше на Уайтхол Стрийт. Близо до „Стоун“. Райм бе разговарял с Чарли Сомърс и резултатите бяха изненадващи. Шефът на „Специални проекти“ бе казал, че Галт може да опита нещо различно от електрическа дъга; бил готов да се обзаложи, че ще пробва да увеличи напрежението на публично място така, че да убие повече минувачи. Щял да ги включи във верига и по някакъв начин да пусне тока през тях. Било по-лесно и много по-ефективно, както му обяснил изобретателят, и не му трябвало много високо напрежение.

Райм бе стигнал до заключението, че пожарът в горната част на града беше начин Галт да отклони вниманието им от истинската цел — вероятно в долната част или в центъра. После бе прегледал още веднъж списъка с източниците на вулканична пепел и бе насочил полицейските отряди към най-отдалечения от Харлем обект — колежа „Амстердам“. Училището беше общинско, специализирано в бизнес и офис администрация. Но Катедрата им по хуманитарни науки поддържаше геологична колекция, включваща вулканични продукти.

— Тук съм, Райм — каза Сакс, зави рязко и спря пред колежа, оставяйки по две черни следи на сивия асфалт.

Изскочи от колата още преди вдигнатата от гумите й прах да се разнесе. Миризмата на изгоряло й напомни за зловещата атмосфера в подстанция десет в Манхатън… и въпреки че се опита да го избегне, в паметта й се появи надупчената с червени и черни точки кожа на Луис Мартин. Докато тичаше към входа на училището, изпита благодарност към артрита си. Пронизващата болка в коленете успя да я отклони донякъде от ужасяващия спомен.

— Пред входа съм, Райм. Мястото е голямо. По-голямо отколкото си го представях.

Описанието се налагаше, защото не претърсваше местопрестъпление и видеовръзката беше изключена.

— Имаш осемнайсет минути.

Тя огледа шестетажната сграда на колежа, откъдето се изсипваха на тълпи студенти, преподаватели и персонал с изплашени лица. Тъкър Макданиъл и Лон Селито евакуираха хората и те бързаха да напуснат мястото, стиснали в ръце чанти, компютри и учебници. Почти всеки от тях поглеждаше нагоре поне веднъж по време на придвижването си към изхода.

Всички правеха така след единайсети септември.

Пристигна още една кола и жена в тъмен костюм излезе от нея. Беше приятелката й, детектив Нанси Симпсън. Тя изтича при Сакс и попита:

— Какво имаме, Амелия?

— Мислим, че Галт е заредил училището с ток. Още не знаем как. Аз ще огледам отвътре. Искам да разпиташ — тя кимна към бързащите да излязат от района на училището хора — дали някой не е забелязал Галт? Имаш ли снимката му?

— Да, в електронния си бележник.

Сакс кимна, обърна се към училището и още веднъж премисли всичко. Не знаеше как да действа. Припомни си казаното от Сомърс. Тя знаеше къде би могло да има скрита бомба, къде би застанал снайперистът, за да улучи определена цел. Но електрическата атака може да дойде отвсякъде.

— Какво точно каза Сомърс? Какво би могъл да направи Галт? — попита тя.

— Най-лесният начин би бил да използва жертвата си като комутатор. Да свърже дръжка на врата или парапет на стълба с източник, а другия край да заземи в пода. Подът също може да е естествен проводник, ако е мокър. Кръгът е отворен, докато жертвата не докосне дръжката на вратата или желязото на перилата. Но докосне ли го, токът преминава през него. При това положение, за да убиеш някого, не е необходим висок волтаж. Дори и ниско напрежение ще е достатъчно. Но не е много ефективно.