Джефри Дивър - Сенчеста зона

Другият примига и изтри потта от челото си.

— Не очаквах да срещна някого.

— Аз също. Чу ли за проблемите с напрежението?

— Да.

Мъжът каза и още нещо, но Барзан не го чу. Зачуди се какво точно прави този приятел тук. Лаптопът му беше включен и той гледаше нещо на екрана. Естествено, всички електротехници ползваха лаптопи, цялата мрежа беше компютризирана. Но този не проверяваше нивата на напрежението, нито състоянието на прекъсвачите. На монитора имаше видеообраз. Изглеждаше като строежа над главите им. Сякаш гледаше картина от охранителна камера с добра резолюция.

Барзан погледна баджа на човека със знака на „Алгонкуин“ и прочете: „Реймънд Галт, старши техник по авариите“. По дяволите!

Дъхът му спря, докато си припомняше какво им бе казал сутринта диспечерът за Галт и стореното от него.

Разбра, че онзи кабел е свързан нарочно, за да произведе друга електрическа дъга.

„Спокойно“, каза си. В тунела беше тъмно и Галт не виждаше добре лицето му; имаше голяма вероятност да е пропуснал реакцията на Барзан. Компанията и полицията бяха направили изявление по радиото и телевизията преди половин час. Нищо чудно Галт да е слязъл в тунела преди часове и да не знае, че ченгетата го издирват.

— Време е за обяд. Не знам за теб, но аз умирам от глад — потупа корема си той, но веднага свали ръце. Реши, че не бива да преиграва. — Трябва да се качвам. Партньорът ми ще се чуди какво става с мен.

— Бягай тогава — отвърна Галт и се обърна отново към компютъра.

Барзан пое към близкия изход, като едва не хукна нагоре.

Трябваше да го направи.

В мига, когато обърна гръб, Галт се наведе и вдигна нещо от земята.

Барзан усети опасността, затича се, но Галт беше по-бърз. Обърна се в мига, когато тежкият стик от фибростъкло се изсвистя в дъга, преди да се стовари върху каската му. Ударът го повали и той падна върху мръсния под. Погледът му затърси кабела с напрежение 138 000 волта, когато престъпникът го удари още веднъж.

Амелия Сакс правеше това, което умееше най-добре.

Може би не най-добре.

Но това, което обичаше да прави най-много. И я караше да се чувства жива.

Шофираше.

Форсирайки метал и плът до границата на възможностите им, движейки се като стрела из градските улици — почти невъзможна задача, като се има предвид ужасния трафик — сливайки човек и машина в едно. Движеше се на зигзаг, за да се придвижва по-бързо. На места гумите поднасяха, но тя реагираше светкавично. Когато караш бърза кола, не изпускаш волана нито за миг. С такава кола човек не ходи на танци; той стиска, удържа, забавя и подава газ. Затова автомобили като нейния се наричаха „тежки“.

Нейната кола „Форд Торино Кобра 428“ от 1970, наследник на „Феърлейн“, беше с четиристотин и пет конски сили и с 447 въртящ момент. Сакс естествено имаше максималната за модела четиристепенна механична трансмисия, отговаряща най-добре на крака й. Скоростният лост беше тежък и трудно подвижен, ако не го нагласиш правилно, щеше да ти се наложи да даваш сериозни пари за поправка, включително и за изваждане на паднали зъбци от зъбно колело. Това не ти е днешната шестскоростна кутия, произвеждана за разглезени бизнесмени на средна възраст с блутуут в ухото и мисъл за предстоящата резервация в петзвезден ресторант за вечеря.

Кобрата хриптеше, ръмжеше и виеше, имаше много и различни гласове.

Сакс напрегна мускули. Докосна леко клаксона, но преди звукът да се разнесе и да предупреди мързеливия шофьор отпред за смяната на платната, тя вече го беше задминала.

Трябваше да си признае, че старото Шеви Камаро SS, наследство от баща й, й липсваше. Но то стана жертва на престъпника, когото преследваше в един неотдавнашен случай. Баща й често казваше, че човек не бива да се привързва прекалено много към колата си. Тя беше част от човека, но не беше синоним на човек. Не можеше да замести детето му, нито най-добрия му приятел. Буталата, гумите, цилиндрите и барабаните, както и сложната електроника бяха равнодушни и безчувствени, можеха да те предадат всеки момент. Дори да те убият. Огромна грешка беше човек да си мисли, че тази купчина желязо и пластмаса, мед и алуминий я е грижа за него.

„Душата на колата е човекът, Ами. Без човека тя е просто купчина желязо. Не го забравяй.“

Да, тя тъгуваше за своето камаро и вероятно винаги щеше да си спомня за него. Но в момента караше отличен автомобил, правен точно като за нея. Дори и онази емблема на камарото, която Пами бе свалила от шевито и в знак на почит я бе сложила на форда, й харесваше.