Джефри Дивър - Сенчеста зона

Усещаше известна доза предателство в интересната си програма.

Рут, разбира се, не би имала нищо против.

И все пак.

Трябваше да си признае, че се чувства малко не на място тук. Неговата компания поемаше основната инфраструктура — фундамента, така да се каже — площадките, пътищата, тротоарите — не особено интересни, но необходими и полезни неща, фирмата му работеше бързо, беше ефективна и етична… в бизнес, лишен от тези качества. Но беше малка; другите участници в срещата бяха по-вещи в бизнеса, в регулаторните и законовите разпоредби. От отбора по бейзбол „Даймънбакс“ на Аризона и нюйоркския „Метс“ разговорът неусетно се прехвърли към лихвени проценти и високотехнологични системи и Ветър се смути. Обърна поглед към прозореца и се загледа в големия строеж до хотела; сигурно строяха голяма офис сграда или жилищен блок с апартаменти под наем.

Един работник привлече вниманието му. Беше с различно от останалите работно облекло — тъмносин комбинезон и жълта каска. На рамото си носеше навит кабел. Излезе от шахтата близо до работната площадка и се огледа с примигващи от слънцето очи. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. После го затвори рязко, тръгна по тротоара и вместо да напусне, влезе по-навътре в строителната площадка. Изглеждаше уверен, вървеше с леко подскачаща походка. Каквото и да бе намислил, то явно му доставяше удоволствие.

Всичко изглеждаше съвсем нормално. Този приятел с комбинезона можеше да бъде самият Ветър преди трийсет години. Или един от неговите работници.

Ветър започна да се отпуска. Сцената го накара да се почувства повече у дома си: този приятел в синьото работно облекло, останалите с работните якета „Карчарт“, всички носеха по нещо — инструменти и различни материали — шегуваха се помежду си. Това го върна към собствената му фирма и към хората, с които работеше. Те бяха неговото семейство. По-възрастните — бели момчета, тихи и мършави, с почернели от слънцето лица, сякаш родени сред бетона, и по-новите — латиноамериканци, които не спираха да бъбрят, но работеха здраво, стараеха се повече и бяха горди с професията си.

Ню Йорк и хората, с които преговаряше в момента, в много отношения бяха близки с неговия свят и с хората там.

Отпусни се.

Очите му проследиха мъжа в тъмносиния комбинезон и жълтата каска, който премина през строителната площадка и изчезна в посока на съседната сграда. Беше някакво училище или университет. Сам Ветър прочете надписите на таблото отпред:

Състезание с пого стик — 1 май

Скачай за здраве!

Музикална вечер — 3 май

С предварително записване!

Катедрата по геология представя:

„Вулканите отблизо и лично“

20 април — 15 май

Вход свободен. Отворено за външни лица.

Добре, ето че Ню Йорк беше малко по-различен от Скотсдейл.

Райм продължаваше да изследва уликите в отчаян опит да открие във видимо несвързаните помежду им метални парчета, пластмаса и прах, някаква връзка, която да разпали въображението му и да помогне на Сакс в търсенето на точното място, където Галт би свързал смъртоносния кабел по преминаващия през Морнингстар Хейтс и Харлем тръбопровод.

Ако наистина това беше неговата мишена.

Да разпали въображението му…

При тази взривоопасна обстановка не беше подходящо да употребява думи, свързани с пожар.

Сакс продължаваше да търси смъртоносната жица, съединена със захранващия кабел. Той знаеше, че задачата я плаши. Нямаше начин да откриеш връзката, ако не се приближиш до кабела, за да видиш къде точно е прикрепен към тръбата, и тя го знаеше. Спомни си очите й и гласа й, когато вчера разказваше за надупченото от разтопения метал тяло на Луис Мартин. Но нямаше друг начин.

Той разбра, че всички полицаи от съседните квартали се стекоха към Морнингсайд Парк и сградите около определения за подмяна на водопровода район, за да го опразнят от хора. Но не би ли могло електричеството да последва желязната тръба до самия й край? И искрата да избухне в нечия къща на километри оттук?

Например в неговата. Да изригне от мивката, над която в момента се бе навел Том?

Райм погледна часовника на монитора си. Ако не откриеха кабела до шейсет минути, въпросите в главата му щяха да получат своя отговор.

Сакс се обади отново:

— Нищо, Райм. Може и да греша, но си мисля, че линията трябва да пресече метрото в определена точка. Може да е решил да го сложи там. Трябва да проверя.

— Имаме връзка с „Алгонкуин“. Те се опитват да стеснят кръга. Изчакай да се чуя с тях и ще ти се обадя — каза той и извика към Мел Купър. — Нещо интересно, Мел?