Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Тук съм, Райм — наведе се към микрофона тя и му предаде наученото за вулканичната пепел.

— В момента говоря с Анди Джесън — осведоми я той. — Трансмисионната линия върви под земята през целия път от Пето Авеню до Хъдсън. Най-общо казано, следва Сто и шестнайсета улица. Но вулканичната пепел означава, че е подготвил дъгата близо до университета. Какво има там, Сакс?

— Главно кабинети и университетски аудитории. Администрация.

— Всичко там би могло да е в опасност.

Сакс плъзна поглед отдясно наляво. Беше ясен свеж пролетен ден. Студентите се разхождаха наоколо, някои правеха сутрешния си джогинг, други бяха насядали по тревата и на стъпалата пред библиотеката.

— Не виждам наоколо възможна мишена, Райм. Сградата е стара, строена е, както изглежда, предимно от камък и дърво. Няма желязо, няма кабели, няма нищо от този род. Няма как да заложи капан и да нарани голям брой хора.

— Накъде духа вятърът? — попита Райм.

Сакс замълча и вдигна глава, за да прецени посоката.

— Струва ми се, че е на изток-североизток.

— Ти как мислиш? Надали би издухало тази пепел на километри от мястото. Най-много две преки.

— Съгласна съм с теб. Това се пада някъде в Морнингсайд Парк.

— Ще се свържа отново с Анди Джесън или с друг от „Алгонкуин“ и ще разбера къде минават захранващите кабели в този участък. И… Сакс?

— Какво?

Той се поколеба. Тя предположи — не, беше сигурна — че ще й каже да внимава. Но подобен коментар не беше от задължителните.

— Нищо — смънка той.

И затвори без предупреждение.

Амелия излезе пред един от входовете и тръгна по посока на вятъра. Пресече „Амстердам“ и пое на изток по една от улиците на Морнингсайд Хейтс към бежови блокове с апартаменти и редица от солидни къщи, строени от гранит и тухли.

Телефонът й завибрира и тя погледна дисплея.

— Райм? Какво има?

— Току-що говорих с Анди. Тя казва, че кабелите вървят на север около Сто и седемнайсета, после продължават на запад под парка.

— Всеки момент ще стигна до него. Не виждам… О, не!

— Какво има, Сакс?

Наближаваше обяд и Морнингсайд Парк беше пълен с народ. Деца, детегледачки, работници, студенти, музиканти… Бяха стотици, разхождаха се, разговаряха, наслаждаваха се на хубавото време. Тротоарите около парка също бяха пълни. Но броят на евентуалните мишени не беше единствената причина за възникналата у нея тревога.

— Райм! Цялата западна частна парка! По Морнингсайд Драйв!

— Какво?

— Разкопано е. Подменят главния водопровод. Има големи железни тръби. Господи, ако свърже линията с тях…

— Тогава дъгата ще удари цялата улица — довърши Райм. — Може да влезе във всяка сграда, всеки офис и близък магазин… Да засегне километри.

— Трябва да открия мястото на свързването. До скоро. Тя прибра телефона и тръгна към разкопаната улица.

Сам Ветър изпитваше смесени чувства към Ню Йорк.

Вече беше на шейсет и девет години, а досега не бе идвал в големия град. Но през цялото време си мечтаеше да осъществи това пътуване от Скотсдейл, където живееше през целия си живот. Рут, съпругата му, също искаше да го разгледа, но все ставаше така, че през отпуските неизменно се оказваха в Калифорния, Хаваите или Аляска.

Сега по ирония на съдбата първата му командировка след нейната смърт го бе довела именно в Ню Йорк и всички разходи по пътуването бяха платени предварително от фирмата.

Сам Ветър се радваше на възможността.

И тъгуваше, че Рут не е с него.

Той обядваше в елегантния ресторант на хотел „Батъри Парк“ заедно с колегите си, пиеше бира и обсъждаше предстоящата среща по въпроси, свързани с финансирането в строителния бранш.

Делови разговори. Уолстрийт. Спорт, предимно отборен. И малко индивидуален, но само за голф. Никой не обелваше и дума за тенис, неговата любима игра. Надал, Федерер… но в тениса нямаше такава битка. Темата за жените не беше на дневен ред; всички мъже тук бяха на възраст над средната.

Ветър се загледа през панорамните прозорци, опитвайки се да събере повече впечатления от Ню Йорк. Знаеше, че секретарката му и колегите щяха да го разпитват. Засега можеше да им каже това: наистина оживен, наистина богат, наистина шумен и наистина сив, въпреки ясното небе. Сякаш слънцето знаеше, че нюйоркчани нямат голяма нужда от светлината му.

Смесени чувства…

Част от тях бяха свързани с вината, породена от факта, че се забавляваше. Имаше намерение да гледа „Злите“, да сравни дали съвпада с версията на театър „Феникс“, вероятно щеше да гледа и „Били Елиът“, интересно му беше доколко съвпада с филма. После щеше да вечеря с двама от банкерите, с които се бе запознал тази сутрин; единият беше местен, другият — от Санта Фе.