Джефри Дивър - Сенчеста зона

Ефективно… — при създалите се обстоятелства думата й прозвуча ужасно.

Зад нея завиха сирени. Пожарната, отрядът за бързо реагиране към полицията и линейките започнаха да пристигат едни след други.

Тя махна за поздрав на Бо Хоуман, шефа на тактиците, висок прошарен сержант, бивш преподавател в тренировъчен отдел. Той кимна в отговор, нареди на хората си да помогнат при евакуацията и определи няколко души да започнат издирването на Галт и евентуални негови съучастници.

Тя се поколеба за миг, но после тръгна решително към училището, бутна вратата, като допря ръка до стъклото, и влезе в училището. Искаше й се да извика никой да не се докосва до металните части, но се изплаши, че това ще предизвика паника и ще доведе до жертви. А и до крайния срок оставаха още петнайсет минути.

Вътре беше пълно с метални парапети, дръжки, стълби и отделни участъци от пода. Но нямаше как да прецени за толкова кратко време дали са свързани с кабел или не.

— Не знам, Райм — каза неуверено тя. — Има много метал. Но по-голямата част от пода е покрита с килими или с линолеум. Те са лоши проводници.

Дали не бе замислил да предизвика искра и да опожари мястото до основи?

Тринайсет минути.

— Продължавай, Сакс.

Тя включи безконтактния индикатор на Чарли Сомърс и той отчете случайни изменения във волтажа, но никъде не беше по-висок от този в едно домакинство. При това източниците не бяха на място, където можеха да убият или да ранят някого.

Изведнъж през прозореца припламна ярка жълта светлина и привлече погледа й. Беше камион на „Алгонкуин Консолидейтед“ с надпис „Аварийна група“ отстрани на каросерията. Тя позна двама от четиримата слезли от камиона: Бърнард Уол, шефа на охраната, и Боб Кавано, завеждащ оперативния отдел. Те изтичаха към групата полицаи, където беше и Нанси Симпсън.

Докато проследяваше пътя им през стъклото на прозореца, Сакс за пръв път се загледа в съседния на училището обект. Строителна площадка за висока сграда. Работниците сглобяваха метално скеле, завинтваха болтове и заваряваха трегерите на място.

Метал. Цялата конструкция беше от чист метал.

— Райм — каза тихо тя. — Мисля, че не е училището.

— Защо?

Тя му обясни.

— Стомана… Разбира се, Сакс, това е логично. Опитай се да накараш работниците да слязат на земята. Аз ще звънна на Лон и ще го накарам да организира хората си.

Тя бутна вратата и изтича към караваната, служеща за офис на фирмата предприемач. Погледна нагоре към двайсет — двайсет и пет етажната метална конструкция, готова да стане проводник и да опече всичките около двеста на брой работници, и забеляза, че има само два малки елеватора, с които биха могли да се спасят.

До един часа оставаха десет минути.

— Какво става? — обърна се Сам Ветър към сервитьора.

Заедно с останалите си колеги той гледаше евакуацията на хората в училището и на работниците на строежа до хотела.

Полицейските коли и пожарните виеха тревожно.

— Безопасно е, нали? — попита един клиент от другата маса. — Имам предвид, тук?

Човекът явно нямаше представа къде е безопасно и къде не. Но Ветър беше професионалист и потърси аварийните изходи.

Един от колегите на масата, банкерът от Санта Фе, попита:

— Чухте ли за вчерашния инцидент? Експлозията в онази електрическа подстанция? Може да е свързано с това тук. По телевизията говореха за терористи.

Ветър бе чул нещичко по новините, но не знаеше подробности.

— Какво е станало?

— Някакъв бърникал из мрежата. Онази на електрическата компания — обясни инвеститорът и кимна по посока на прозореца. — Може да е подготвил същото и в училището. Или на строежа.

— Но не при нас, нали? — разтревожи се друг клиент. — Не и в хотела.

— Не, не в хотела — усмихна се сервитьорът и изчезна бързо. Ветър се запита към кой ли от изходите е хукнал.

Хората наставаха от местата си и се приближиха до прозорците. Ресторантът предлагаше добра видимост към шоуто.

— Не, не са терористи — чу зад себе си Ветър. — Казват, че бил някакъв недоволен служител. Работел за компанията. Показаха снимката му по телевизията.

Изведнъж в ума на Ветър светна червена лампичка и той попита своя познат бизнесмен:

— Знаете ли как изглежда?

— Бил към четирийсетте. Носел работно облекло с емблемата на компанията и жълта защитна каска. Дрехите са сини.

— Боже мой! Мисля, че го видях. Преди малко.

— Какво?

— Видях работник в син комбинезон и жълта каска. Носеше на рамо навит кабел.