Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Опростява ли ги? — обади се Хлапето.

— Да — отвърна детективът и кимна към часовника на близкия монитор. — Щом няма да преговаряме, няма какво друго да правим, освен да го хванем. Имаме цели три часа. Фасулска работа.

Мел Купър и Райм работеха върху анализа на писмото. Рон Пуласки, дошъл преди няколко минути, също се присъедини към тях. Лон Селито се отправи към управлението, за да координира действията им с тактическия отдел за идентифицирането на извършителя или откриването на възможното място на атаката.

Тъкър Макданиъл огледа писмото с исканията, сякаш виждаше абсолютно непознато за него ястие. Райм предположи, че причината е в писания на ръка текст, той определено не попадаше в сенчестата зона и се явяваше антитеза на високотехнологичните комуникации. Всичките му компютри и проследяващи системи бяха безполезни срещу мастилото и хартията.

Райм също се загледа в текста. От работата си с Паркър Кинкейд, както и от собствен опит, знаеше, че почеркът не разкрива характера на личността, каквото и да твърдяха в продаваните по супермаркетите книги и колкото и да ни уверяваха философите и психолозите. Въпреки това анализите бяха полезни, ако имаш друг писан от заподозрения образец, защото помагаха да се потвърди, че първият документ е писан от автора на втория. И в момента Паркър Кинкейд правеше точно това: сравняваше писмото с други почерци на заподозрени в тероризъм. А тях сравняваше с почерка на фигуриращите в списъка служители на „Алгонкуин“.

Почеркът и съдържанието можеха да определят с коя ръка си служи човекът, даваха информация за нивото на образование, националността, място, където е отрасъл, доказваха ментални и физически заболявания, интоксикации и състояния на наркотичен унес.

Но интересът на Райм беше към по-материалната част: източник на хартията, на мастилото, отпечатъци от пръсти и оставени по хартията следи.

Въпреки усърдието на Купър постигнатото беше кръгла нула.

Хартията и мастилото бяха широко разпространени, можеха да се купят във всеки магазин в града. Единствените отпечатъци по писмото се оказаха на Анди Джесън, а онези върху плика — на момчето от куриерската служба и на портиера. Агентите на Макданиъл взеха отпечатъци и от двамата и ги изпратиха на Райм за сравнение.

Напразно, сви горчиво устни Райм. Единственият извод беше, че извършителят е много умен и знае как да се пази.

Но десет минути по-късно изскочи и нещо интересно.

Паркър Кинкейд се обади от дома си във Феърфакс, Вирджиния.

— Линкълн?

— Паркър, какво откри?

— Първо, за сравняването на почерците. Образците от „Алгонкуин“ бяха съвсем оскъдни и не успях да направя пълен анализ, колкото и да ми се искаше.

— Разбирам.

— Но намалих броя на заподозрените служители до дванайсет.

— Дванайсет? Отлично.

— Ще ти дам имената. Готов ли си?

Райм погледна Купър и той кимна. Започна да записва, докато Кинкейд диктуваше.

— Мога да ти дам нещичко и за автора. Първо, служи си с дясната ръка. После, открих някои характеристики от избора на думи и езика му.

— Давай.

Райм кимна и Купър отиде до бялата дъска с профила на извършителя.

— Завършил е елитна гимназия, вероятно и колеж. В американско училище. Има малко граматични и пунктуационни грешки, но главно при трудни думи и конструкции. Отдавам го на стреса от последните му действия. Най-вероятно е роден тук. Не бих могъл да твърдя с абсолютна сигурност, че няма чужди корени, но английският му е пръв, а не е чудно да е и единствен език.

Купър записа това на дъската.

— Освен това е умен и хитър. Не използва първо лице и избягва действителен залог.

Райм разбра.

— Не казва нищо за себе си.

— Точно така.

— Навежда на мисълта, че работи в група.

— И аз така мисля. Открих и друго: различни вариации в движението на ръката нагоре и надолу при писане. Това се забелязва при ядосан или емоционално нестабилен човек. Разгневен или страдащ. На местата, където пада логическото ударение, буквите са по-широки, изписани със замах.

— Ясно — Райм кимна към Купър и той записа информацията на дъската. — Благодаря, Паркър. А сега на работа.

Те прекъснаха връзката.

— Дванайсет души — въздъхна Райм. Погледна към дъската с веществените доказателства, после към другата с профила на престъпника и накрая погледът му се насочи към имената на заподозрените. — Няма ли начин да стесним кръга малко по-бързо? — попита ядосано той и отчете с горчивина, че стрелката на часовника се премести с още една минута към наближаващия краен срок.