Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Да?

— Можете ли да ни предоставите образци от почерците на хората?

— На всичките ли?

— Колкото може повече и колкото може по-бързо.

— Предполагам, че ще мога. Изисквали сме от тях формуляри и декларации за много неща. Мисля, че здравните картони също са подписани собственоръчно от тях и ще ви свършат работа.

Райм се отнасяше скептично към подписите като показател за почерка на човека. Не беше специалист, но няма как да си шеф на криминален отдел, без да разбираш поне малко от почерци, документи и подписи. Той знаеше, че хората се отнасят нехайно към подписа си (лоша практика, както разбра в процеса на работата, защото небрежният подпис се фалшифицираше много по-лесно). Но когато си взимаха бележки, се стараеха да пишат по-четливо, което даваше по-добра представа за почерка им. Той обясни това на Джесън и тя обеща, че ще ангажира помощниците си да открият възможно най-много образци от писани на ръка бележки. Искането не й беше по вкуса, но изглежда беше отстъпила относно участието на служител на „Алгонкуин“ в атаките.

Райм се отдалечи от микрофона и извика:

— Сакс! Там ли е Паркър? Какво става?

— На някакво съвещание е — обясни Сакс. — Чакам да ме свържат.

Кинкейд беше самотен баща на две деца, Роби и Стефани, и балансираше с мъка между личния и професионалния си живот. Децата му отнемаха толкова време, че той се принуди да напусне ФБР и да стане частен консултант като Райм. Но криминологът познаваше добре Кинкейд и знаеше, че при случай като този той веднага щеше да се качи на борда и щеше да направи всичко, за да помогне.

Райм се обърна отново към микрофона.

— Госпожице Джесън, можете ли да сканирате материалите и да ги изпратите на… — вдигна вежда към Сакс и тя продиктува имейла на Паркър Кинкейд.

— Записах го — отвърна Джесън.

— Тези термини… „ограничаване на потреблението“, „шунтиране“, „извън върхови часове“… предполагам, че са част от бизнеса?

— Така е.

— Това дава ли ни някаква информация за него?

— Не съвсем. Да, това са технически термини, но ако може да влезе в програмите ни и да манипулира линията, тогава естествено ще знае и това. Всеки в енергийната промишленост ги знае.

— Как получихте писмото?

— Беше доставено в дома ми.

— Вашият адрес публично известен ли е?

— Не съм в телефонния указател, но не е невъзможно човек да го открие.

Райм настоя.

— Как точно го получихте?

— Живея в сграда с портиер. В горната част на Ийст Сайд. Някой позвънил на вратата за доставчиците. Портиерът отишъл да види кой е. Когато се върнал, писмото било оставено в стаичката му. На плика пишеше: „Спешно. Незабавно доставете на Анди Джесън“.

— Имате ли охранителна камера?

— Не.

— Кой го е пипал?

— Портиерът. Но само плика. После куриерът, който го донесе в офиса ми. И аз, разбира се.

Макданиъл се приготви да каже нещо, но Райм го изпревари:

— Писмото е трябвало да се достави бързо. Който го е пратил, е знаел, че в сградата има портиер и ще ви го предаде веднага.

Макданиъл кимна. Очевидно бе искал да каже същото. Хлапето с блестящия поглед също кимна и главата му се заклати като главата на куче играчка на задния прозорец на кола.

След кратко мълчание Джесън заговори. Този път не успя да скрие тревогата си.

— Предполагам, че е така. Това означава, че ме познава. Вероятно много добре.

— Имате ли охрана? — попита Селито.

— Шефът на охраната в централата Барни Уол. Детектив Сакс се запозна с него. Той разполага с четирима въоръжени служители за всяка смяна. Но вкъщи нямам. Никога не съм мислила…

— Ще изпратим някой от патрула да застане пред дома ви — каза Селито.

Веднага след него се обади и Макданиъл:

— Ами семейството ви? Може да се наложи да изпратим хора да се погрижат за тях.

Анди замълча, после попита:

— Защо?

— Може да се опита да ги използва като разменна монета.

— Ох! — малко резкият и уверен глас на Джесън сега прозвуча несигурно и изплашено. Тя веднага обясни: — Родителите ми са във Флорида.

— Вие имате брат, нали? — обади се Сакс. — Мисля, че го видях на снимките на бюрото ви.

— Брат ми ли? Но… ние не поддържаме връзка. И той също не живее тук — нечий друг глас я прекъсна, тя го изслуша, после се върна към разговора: — Вижте, извинявам се, но на другата линия ме търси губернаторът. Току-що е чул по новините.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— И така — вдигна ръце Селито и погледна Райм. — Това опростява нещата.