Джефри Дивър - Сенчеста зона

Райм прочете още веднъж информацията под снимката. Адресът беше същият.

— Живее в долната част на Ийст Сайд? Там няма много колежи и музеи. Според мен вулканичната прах идва от определеното за новата атака място. Следващата му цел. Сигурно е избрал публична сграда, където има много хора.

И много жертви…

Погледна часовника. Беше десет и половина.

— Мел, провери отново геоложкия състав с твоята апаратура.

— Веднага.

— Аз ще се обадя за съдебна заповед и ще подготвя екип за влизане в жилището — предложи Макданиъл.

Райм кимна и се обади на Селито, все още на път към кметството.

Гласът на детектива изпращя във високоговорителя:

— Преминах през петстотин светофара, Линк. И си мисля, че ако този извратеняк прекъсне тока, ще обърка цялото движение и ще настане ад под небето. Няма начин да…

Райм го прекъсна:

— Лон, имаме име. Казва се Реймънд Галт. Работи в един от аварийните екипи на „Алгонкуин“. Не сме абсолютно сигурни, но вероятността е голяма. Мел ще ти изпрати имейл с подробностите.

Мел продължаваше да поддържа връзката с лабораторията си, откъдето му диктуваха всеки получен резултат от анализите на вулканичната прах, докато търсеше информацията за заподозрения в компютъра.

— Аз също ще изпратя хората си на адреса — обади се Селито.

— Ние изпращаме екипа на място — каза бързо Макданиъл.

Като децата, помисли си Райм.

— Които и да са, не ме интересува — изрече. — Само да тръгват веднага.

Детективът и агентът се съгласиха да действат координирано, като всеки от тях щеше да организира свой екип.

— Крайният срок наближава и той сигурно няма да си е вкъщи — предупреди ги Райм. — Ако жилището е празно, държа лично да проведа огледа с моя екип.

— Дадено — отвърна Макданиъл.

— Аз ли? — вдигна вежди Сакс.

— Не. Ако открием някаква следа за следващата атака, трябва да си тук — отвърна Райм и погледна към Пуласки.

— Аз ли? — същите думи, но различен глас.

— Тръгвай, новобранец. И помни…

— Знам — прекъсна го Пуласки. — Тези дъги са пет хиляди градуса по Фаренхайт. Ще внимавам.

Райм се засмя.

— Исках да кажа: не прецаквай нещата… Хайде, тръгвай!

Огромни количества метал. Навсякъде.

Рон Пуласки погледна часовника си. Единайсет. Два часа до следващата атака.

Метал… отличен проводник и много вероятно свързан с излизащи от невидими източници на енергия жици, скрити в утробата на неугледната сграда с апартаменти, пред която стоеше в момента.

Снабдени със съдебна заповед, екипите на ФБР и на полицията откриха — за всеобщо разочарование, но очаквано от всички — че Галт не си е у дома. Пуласки изгони униформените служители и започна огледа на тъмния апартамент и мазето в грохналата червеникавокафява сграда в Долен Ийст Сайд. По заповед на Райм той и трима от тактиците прочистиха мястото, за да го предпазят от допълнително замърсяване.

Всички, освен него бяха навън, а той се приготви да изследва сам малкия едностаен апартамент на първия етаж. Навсякъде имаше метални части и всяка една от тях можеше да е свързана с линията. Или да крие в себе си бомба. Като батерията в сутерена на подстанцията, която едва не уби Амелия Сакс.

Пуласки си спомни за пръските разтопен метал по тротоара и по тялото на горкото момче Луис Мартин. Припомни си и друго, още по-тревожно: изплашените очи на Амелия. Никога не я бе виждал в такова състояние. Щом електричеството успя да изплаши нея…

Миналата вечер, след като жена му си легна, Пуласки влезе в интернет, за да научи нещо повече за електричеството. „Ако разбираш нещо, ще се страхуваш по-малко от него — му бе казал Райм. — Знанието е контрол.“ Но не и при електричеството, при тока, при сока или както там го наричаха. Колкото повече научаваше, толкова повече се плашеше. Схвана основното, но съзнанието му непрекъснато се връщаше към най-тревожното — токът беше невидим. Никога не можеш да разбереш къде се спотайва. Като отровна змия в тъмна стая.

Пуласки побърза да прогони тревожните мисли. Линкълн Райм бе поверил работата на него. Трябваше да оправдае доверието му. Докато пътуваше насам, той се обади на криминолога и го попита дали иска да влезе с камера и радио, както правеше Амелия.

Райм му отговори: „Имам си друга работа, новобранец. Ако не можеш да претърсиш мястото сам, няма надежда за теб“.

И прекъсна връзката.

Повечето хора щяха да приемат този отговор като обида, но у Пуласки той предизвика усмивка и желание да се обади на своя брат близнак, патрулиращ полицай в Шести район, и да му разкаже какво е станало. Не го направи: реши да го запази за по-късно, когато двамата се видеха през уикенда на чаша бира.