Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Заповядайте в кабинета ми, детектив — каза тя. — Струва ми се, че разговорът ни няма да е кратък.

Сакс плъзна поглед към личната асистентка със строгия кафяв костюм и тръгна след истинската Анди Джесън.

„Прекалено много домашно“ — помисли си.

Андрея Джесън усети неловкото положение, в което се оказа Сакс с неволната си нетактичност.

— Аз съм втората млада жена и единствената директорка тук, в една от най-големите електрически компании в тази страна. Въпреки че имам последната дума при назначаването на персонала, само една десета от служещите тук са жени. Същото е положението и в останалите електро компании в САЩ. Браншът ни е такъв.

Сакс тъкмо щеше да попита защо Джесън се е спряла на този бранш, когато изпълнителната директорка я изпревари:

— Баща ми работеше в този бизнес.

Това предизвика у нея желание да сподели, че и тя е станала детектив заради своя баща, патрулиращ полицай с дълъг трудов стаж из нюйоркските улици, но Сакс се въздържа.

Джесън беше слаба, с ъгловато лице и лек грим. Бръчиците по лицето й бяха съвсем фини, като малки лъчи, тръгващи от външните ъгли на очите и меките й устни. Иначе кожата й беше гладка и бяла. Явно не прекарваше много време на открито.

Джесън на свой ред огледа Сакс, после кимна към голямата маса за кафе, заобиколена от столове. Детективът седна, а тя грабна телефонната слушалка с думите:

— Извинете ме за момент.

Добре оформените й нокти без лак затракаха по бутоните.

Тя се обади на трима души и всичките разговори бяха свързани с атаката в подстанцията. Първият беше с някакъв адвокат, както предположи Сакс, вторият с „Връзки с обществеността“ или външна фирма за пиар. Най-много време отдели на третия разговор, очевидно искаше да се увери, че допълнителната охрана вече е разположена по всички подстанции и другите сгради на компанията. Нахвърляйки кратки бележки с позлатен молив в красивия си настолен бележник, тя говореше рязко и бързо, дори сливаше думите и изреченията, като не използва нито веднъж изрази като „мисля, че“ и „знаеш ли“. Докато чакаше президентът да приключи с инструкциите, Сакс огледа кабинета и се спря на голямото бюро от тиково дърво. Видя снимка на Джесън като момиче със семейството й. От наредените в единия ъгъл фотографии предположи, че жената има брат, по-млад от нея с няколко години. Двамата доста си приличаха, но той беше с кестенява коса, а тя — с руса. От по-новите снимки се виждаше, че момчето се е превърнало в красив и строен мъж във военна униформа. Бюрото й беше пълно с негови фотографии от различни места, явно често пътуваше. На много от тях беше с ръка върху раменете на красива жена, различна на всяка снимка.

Но нямаше нито една романтична фотография на самата Джесън.

Стените на кабинета бяха покрити с библиотечни рафтове и стари копия на фотографии, взети може би от някоя изложба на историята на електричеството. Под една от тях имаше надпис „Първата мрежа“ и показваше ниската част на Манхатън около Пърл Стрийт. Сакс видя и някакъв ръкопис с уголемен подпис под него. Най-отдолу пишеше „Томас А. Едисон“. Тя предположи, че е оригиналният подпис на великия учен.

Най-после Джесън затвори телефона, опря лакти на бюрото и се приведе напред; очите й бяха натъжени, но устните й — твърдо стиснати.

— Минаха седем часа от онзи… инцидент. Мислех че вече сте го пипнали. Но ако имахте заподозрян, предполагам, че щяхте да се обадите, не да ме посещавате лично.

— Права сте. Дойдох да ви задам няколко въпроса, възникнали в хода на следствието.

Отново преценяващ поглед.

— Вече говорих с кмета, губернатора и шефа на ФБР в Ню Йорк. Ох, и с Агенцията по национална сигурност. Очаквах да видя един от тях, а не полицейски служител.

Сакс прецени, че казаното нямаше за цел да я засегне, затова го подмина без коментар.

— Полицията отговаря за огледа на местопрестъплението. Моите въпроси са свързани с това.

— Това обяснява нещата — каза Джесън и чертите на лицето й омекнаха. — Ще ви призная като жена на жена, свикнала съм от самото начало да действам много предпазливо. Подозирах, че големите мъжаги няма да ме вземат насериозно — лека заговорническа усмивка. — Защото се случва. По-често, отколкото човек си мисли.

— Мога да си представя.

— Сигурна съм в това. Значи детектив, а?

— Да — отвърна Сакс, нетърпелива да премине към същинската част от посещението си. — Може ли вече да се заемем с въпросите?