Джефри Дивър - Сенчеста зона

В стаята се виждаха купчини с работно облекло, документи и папки, чаши от кафе, пръснати гримове и парченца от пъзел. Сакс зърна и една книжка със судоку, и за пореден път се запита какво толкова харесваха хората на тази игра. Тя лично нямаше търпение за нея.

От видяното предположи, че в това отделение на сестрите явно не им се налагаше да тичат като побъркани из коридорите, както ставаше в спешните отделения на телевизионните сериали.

Те стигнаха до второ гише, където седеше самотна медицинска сестра на средна възраст. Сакс се доближи и произнесе една-единствена дума:

— Райм.

— Ах, да — вдигна поглед сестрата. Не й бе необходимо да проверява в регистъра или в други документи. — А вие сте?

— Негов партньор — отвърна Сакс. Няколко пъти бе използвала термина, имайки предвид и професионалната, и интимната страна на взаимоотношенията им, но едва сега забеляза колко нелепо и неточно беше това определение. Не хареса думата. Направо я намрази.

Том се представи като „неговия болногледач“.

Това съчетание също изшумоля като найлонова торбичка из празния коридор.

— Съжалявам, но нямам подробна картина за състоянието му — каза сестрата, отговаряйки на немия въпрос на Сакс. — Елате с мен.

И ги поведе по друг коридор, още по-тъмен от предишния. Безукорно чист, подреден. И отблъскващ.

Каква по-точна дума за описание на болница?

Те стигнаха до стая с отворена врата и сестрата каза с нотка на съчувствие:

— Изчакайте тук. Скоро някой ще се появи.

И си тръгна веднага, сякаш се изплаши, че може да я вържат за стола в стаята и да я подложат на разпит. Което не беше далече от намеренията на Сакс.

Двамата с Том завиха зад ъгъла и влязоха в чакалнята. Помещението беше празно. Лон Селито, братовчедът на Райм Артър и съпругата му Джуди вече си бяха тръгнали. Майката на Сакс — също. Горката жена, наложи й се да дойде дотук с метрото, защото Сакс настоя да оставят колата й на сервиз.

Те седнаха и зачакаха мълчаливо. Сакс взе една книжка със судоку и я прелисти. Том я погледна, стисна ръката й и отново потъна в мислите си. Любопитно беше да го види как абдикира от обичайното си спокойствие.

— Не каза нищо. Нито дума — промълви той.

— Учудва ли те?

Той понечи да каже, че наистина го учудва. Но размисли и приведе рамене.

— Не.

Появи се мъж с черен костюм и вратовръзка, загледа се в лицата им и реши да чака някъде другаде. Сакс му влезе в положението.

В подобни ситуации хората не обичаха да стоят до непознати.

Тя облегна глава на рамото на Том и той я прегърна здраво. Беше забравила колко е силен.

Тази вечер беше кулминацията на най-странните и напрегнати дванайсет часа за всичките години, откакто се познаваше с Райм. Тя прекара нощта в Бруклин и когато сутринта се върна, завари Том в коридора с втренчен във вратата поглед. Веднага погледна зад нея и се намръщи.

— Какво? — попита тя и също погледна назад.

— Не е ли с теб?

— Кой?

— Линкълн.

— Не.

— Дяволите да го вземат! Изчезнал е.

С помощта на бързия и надежден инвалиден стол Райм беше не по-малко мобилен от всички останали и често се разхождаше сам из Сентрал Парк. Въпреки че за него навън нямаше нищо интересно. Предпочиташе да седи в лабораторията, заобиколен от своите машинарии, и да си блъска главата с поредния заплетен случай.

Помощникът му го бе нагласил, облякъл и пренесъл в стола, както всяка сутрин. После Райм му бе казал:

— Имам среща за закуска.

— Къде отиваме? — бе попитал Том.

— „Имам“ е глагол в първо лице единствено число, Том. Ако ставаше дума за нас, щях да кажа „имаме“. Също е в първо лице, но за множествено число, и двете думи нямат нищо общо. Ти не си поканен и мисля, че е за твое добро. Ще ти бъде скучно.

— Никога не ми е скучно, щом съм с теб, Линкълн.

— Ти какво, обясняваш ли ми се? Успокой се, ще се върна бързо.

Райм беше толкова свеж и весел, че Том отстъпи.

Но той не се върна.

След пристигането на Сакс двамата изчакаха още един час. И тъкмо когато любопитството им премина в тревога, двамата получиха едновременно имейли. Компютрите и мобилните им телефони записукаха. Писмата и на двамата бяха напълно в стила на Линкълн — сдържани и лаконични, пълни с практически съвети.

„Том, Сакс,

След дълги размишления реших, че не искам да живея в сегашното си състояние.“

— Не! — простена Том.

— Чети!

„Последните събития доказаха, че повече не мога да продължавам така. Две неща изиграха голяма роля за решението ми. Първото е посещението на Копецки и думите му, че ако не взема сам решението за смъртта си, ще дойде време, когато и това ще е извън моята власт.