Джефри Дивър - Сенчеста зона

Репортерката се обърна към мъжа:

— Както разбрах, вашите ученици се готвят за Деня на Земята от няколко месеца.

— Точно така — отвърна мъжът срамежливо, но с гордост.

— Тази вечер в Сентрал Парк са се събрали представители на различни групи и движения, поддържащи една или друга идея. Вашите ученици имат ли конкретна цел, свързана с опазването на околната среда?

— Не бих казал, че е една. Те имат различни интереси: енергията от възобновяеми източници, спасяването на тропическите гори, глобалното затопляне и въглеродния диоксид, защитата на озоновия слой и популяризирането на рециклиращите технологии.

— Кой е вашият помощник в тази сериозна задача?

— Това е моят асистент, Тони Джонстън.

Джонстън…

— Здравей, Тони. Би ли казал на нашите зрители как се нарича вашата организация?

— Ъъъ, да. Казва се „Сподели с децата грижата за Земята“.

— А това, както виждам, са плакати. Сами ли ги направихте?

— Ъъъ да…, но нашият учител господин Рахман… — момчето вдигна поглед към мъжа до себе си — ни помогна мъничко.

— Браво на вас, Тони! Благодаря на теб и на всички ученици от трети клас на основно училище „Ралф Уолдо Емерсън“ в Куинс с класен ръководител Питър Рахман, които вярват, че няма възрастови граници, щом искаш да помогнеш Земята да стане едно по-добро място за живеене. За вас от мястото на събитието предаде Кати Брайъм…

Директорът натисна един клавиш и екранът потъмня. После се отпусна назад. Делрей не разбра дали се изсмя, или измърмори някаква ругатня.

— Справедливост — произнесе бавно той. — Сподели грижата… — после въздъхна дълбоко. — Имаш ли представа колко навътре в лайната е нагазил този офис, Фред?

Делрей повдигна буйните си вежди.

— Помолихме Вашингтон за допълнителни пет милиона долара извън разходите, свързани с мобилизираните от нас четиристотин агенти. Изискахме десетки съдебни разпореждания от съдебните органи в Ню Йорк, Уестчестър, Фили, Балтимор и Бостън… имахме железни доказателства от СИГНИТ, че група екотерористи, по-лоши от онези на Тимоти Макавей и по-жестоки от Бен Ладен, ще атакуват Америка и ще я залеят в кръв. А се оказаха група хлапета на осем и девет години. Кодовите думи за оръжие „хартия и материали“? Означавали са хартия и материали. Комуникацията не е ставала в сенчестата зона, а лице в лице в голямото междучасие или в обедната почивка. Някаква жена работела с Рахман? Сигурно става дума за малкия Рони, понеже гласът му още не е мутирал. Добре, че не получихме сведения за „пускане на гълъбите“ в Сентрал Парк, тогава сигурно щяхме да молим военните за ракети „земя-въздух“.

Настъпи кратка тишина.

— Не злорадстваш, Фред! — Делрей сви мършавите си рамене. — Искаш ли мястото на Тъкър?

— А той къде ще…

— Където и да е. Във Вашингтон. Има ли значение? Е? Готов ли си за специален агент? Ако искаш, можеш да се нанесеш в кабинета му още тази вечер.

Делрей отвърна без капчица колебание:

— Не, Джон. Благодаря за доверието, но няма да приема.

— Ти си един от най-уважаваните агенти. Хората ти вярват. Моля те да си помислиш още веднъж.

— Искам да работя на улицата. Винаги съм искал това. За мен тази работа е важна — изрече твърдо агентът.

— Нашият каубой — засмя се директорът. — Добре, Фред. Можеш да се оттеглиш в кабинета си. Макданиъл пътува насам. С него ни предстои дълъг разговор и предполагам, че нямаш желание да участваш.

— Наистина нямам.

Делрей стана и тръгна към вратата. С единия крак беше навън, когато чу гласа на директора:

— Чакай, Фред, има още нещо.

Агентът замръзна.

— Нали ти работеше по случая с Гонзалес?

Делрей се бе изправял пред някои от най-опасните бандити в този град, без пулсът му да направи дори и един удар повече. Но сега кръвта заблъска толкова силно във врата му, че нямаше начин директорът да не забележи туптящата вена.

— Онзи търговец на наркотици в Стейтън Айлънд, за него ли говориш, Джон?

— Да. Има там едно объркване.

— Объркване ли?

— Да, с доказателствения материал.

— Така ли?

Директорът потърка очите си.

— При задържането му твоите хора открили трийсет килограма хероин, двайсетина пушки и голяма пачка пари.

— Така е.

— В пресата писаха, че парите били един милион и сто хиляди. Но в момента подготвяме случая за съда и откриваме само един милион.

— Някой е свил сто хиляди долара?

Директорът поклати глава.

— Не, никой не ги е свивал.

— Така ли? — Делрей пое дълбоко въздух. „Божичко… край!“